Отчаяни от тези несполуки, бейовете най-после склонили да плащат откуп на Чакъра, за да не поврежда маданите им, а също и да заплащат кюмюра и рудата на ангарийните селяци. С това фактически се слага край и на тежката ангария в самоковско. Българите тържествували, ала бейовете не бездействували. Те продължавали да изпращат потери подир хайдутите и в същото време търсили начин да премахнат войводата чрез измяна. Намесил се и митрополит Дели Матея, който умело наклеветил градските първенци в укривателство на Чакъра. И почти по същото време, когато войводата и неговите юнаци унищожават в нощен бой една рота азиатски аскер при Долни Пасарел, нарочно изпратена към Самоков от софийския мютесариф, за да се справи с хайдутите, гайтанджията Д. Смрикаров отива чак в Цариград, за да оневинява своите приятели от „клеветата“ на гръцкия владика. Близко до ума е, че крушката е имала и опашка, защото в противен случай Д. Смрикаров не би положил толкова труд.
Връзката на градските първенци с хайдутите на Чакъра може косвено да бъде установена чрез някои бележки на самия Смрикаров в дневника му. Ето какво пише той за приятелите си братя Хаджигюрови, Хаджитоневи, Д. Кьоркостов и Хр. Сребърников: „Язе като бех в Цариград за них, радих гологлав от терсханата (б. м. затвора), да не влезнат за Чакъро, що ги бяха писали от Самоков четири мазбати, че са ги чували (хайдутите), хранили, пък и пушки им давали и прочее. Избавих ги от тая беда и от много разноски.“ На друго място той пише, че Матея се „удостоил“ с тая служба, или че доносът е бил направен от митрополита. Ако обвинението не е било обосновано, няколко години по-късно същите самоковски първенци едва ли са щели отново да бъдат изправени пред заплахата да бъдат съдени заедно с хайдутите. „Отбраних ги да ги не докарат да се съдят тука с хайдутите, но извадихме ираде, та отидоха в Ниш и избавиха се от тая беда, слава богу.“ Тъй пише Д. Смрикаров, а после самодоволно добавя: „Възпомогнах да не отидат на заточение.“
И до днес в паметта на почтарите самоковци са пресни спомените за подвизите на Чакъра и за нравствения лик на тоя хайдутин — за неговата строгост и за великодушието му, за смайващата храброст на юначагата и за добродетелите му.
— Не е човешко да убиваш обезоръжен противник, който иска милост! — бил казал той веднъж на свой четник, който се тъкмял да заколи заловения самоковски каймакамин.
И нито хората на Чакъра не пакостели на жените на турските шайкаджии, които ги преследвали, нито каймакаминът не позволявал да се тормозят жените на хайдутите Ала когато Чакъра узнал, че известни жени в близките край Самоков селца, останали отрано вдовици, често посрещали турски гости, забавлявали се с тях и между другото издавали и пътищата на хайдутите, той наредил да ги изловят една подир друга и да ги отпратят в далечни места, а някои измежду тях дори заклал за назидание. Пак за назидание хайдутинът заповядал на „конския доктор“, който минавал за лекар на четата, да скопи двамина турци от ихтиманските селца, които се били погаврили с невинна българска девойка. Често изпращал предупредителен „хабер“ и на други турци, които обичали да задирят жени-християнки. Не се побоял да стори същото и с някои от самоковските чорбаджии, които подражавали на турските бейове в разгулния им живот. И понеже се явявал най-неочаквано в града, всички се страхували от гнева му.
Веднъж, посреднощ, когато и тъмните сокаци на Самоков едва се провиждало от слабата светлинна на газените ламби, сам бюллюкбашията се сблъскал с хайдутина при един ъгъл и от уплаха вдигнал ръце, сякаш да се защити от неочакван удар, а Чакъра само измъкнал пищова на турчина, наплюл евзата и му го върнал с тия думи:
— Върви да спиш, бюллюкбаши, пък като си свърша работата, за която съм слязъл от планината, и аз ще се махна от града…
Друг път, след успешното бягство от конака ни двамина от четниците, заловени по една случайност и успели да отмъкнат и железните си пранги, Чакъра спрял една турска каруца накрай града, закачил прангите върху яремите на животните и наредил на каруцаря тъй да влезе в двора на конака.