И Бенковски идва в Самоков. За това свидетелствува Захари Стоянов. „В Самоков Бенковски ходи един път, пише той, но след няколкоминутно бавене беше принуден да бяга обратно, защото щяха да го предадат.“ Жестоко, ала необосновано обвинение! То не звучи убедително, не задоволява и забележката под текста. В нея се говори за някакъв самоковец Аптекаров (навярно (Антикаров), при когото се отправя Бенковски ведно с телохранителите си. В джоба си апостолът носи писмо до самоковеца от неговия син, тогава ученик в Пловдив. Срещата става по тъмно, и то пред входа на къщата на самоковеца. Като се изправя пред Бенковски, самоковецът изважда друго писмо от джоба си, прочита го в тъмнината, сякаш не е могъл да го прочете предварително, и казва: „Чертите на човека са същите, само конят е променен.“ При тия думи, според Захари Стоянов, Бенковски кимнал на другарите си, всички се метнали на конете и станали невидими в тъмнината. Обстоятелствата са неправдоподобни, неправдоподобна е и тази свръхмнителност у Бенковски.
Както и да е, самоковци нямат свой представител в историческото събрание на Оборище. Но нима само те остават непредставени? В Оборище не присъствуват и пратеници от София и Ихтиман, въпреки близостта им до Средногорието. Тъкмо наличието на компактни турски маси в тези три града обяснява както неучастието им в Оборище, така и решението на специалната комисия, заседавала на 17 април 1876 година в Панагюрище под председателството на самия Бенковски, наред с Пазарджик да бъде опожарен и Ихтиман, „който ще да се предаде на огън и грабеж“. В протокола от това заседание изобщо не става дума за Самоков. Селищата на запад и югозапад от Костенец влизат в мислите, но не и в плановете на апостолите, освен доколкото е било възможно да се предпази българското население в десетина разложки селца от отмъщението на тамошните българомохамедани. Апостолите предвиждат българите от тези селца да се съсредоточат в Батак. И това е всичко.
Преждевременното избухване на Априлското въстание осуетило намерението на младите родолюбци в Самоков да се присъединят към въстанниците и, както бележи Хр. Семерджиев, „да пресрещнат турския башибозук от две страни“. Избухването на въстанието смаяло самоковските турци, а бързото му потушаване всяло униние сред местните българи. Уплашени, самоковските бейове повикали Хасан паша, усмирителя на панагюрци. Пашата пристигнал с окървавените си войски на 11 май пред града. Първата му грижа била да застави българските първенци и учители да станат взаимни гаранти, че в Самоков не се готви бунт. За мирното отминаване на войските допринесли и местните турски големци. Отдъхнали си българите в града. Но сега черкезите се развилнели из околните села, грабели и безчинствували, а турските власти в Самоков оставали глухи към оплакванията на пострадалите.
И тези, конто търпели робството почти кръгло пет века, изтърпели още една година и дочакали обявяването на руско-турската освободителна война. Когато войските на генерал Гурко превзели и София, край Самоков се струпала почти тридесетхилядна турска армия, командвана от Осман Черкез паша. Наближавали последните дни на паметната 1877 година. Разквартирувани из града, турските войски се отдали на грабеж. Те не пощадили златните и сребърни вещи в конака на прочутия маданджия Махмуд бей, забягнал още преди това в Цариград. А към българите били направо жестоки, тъй като руските войски били наблизо. Вместо да приеме боя, Осман Черкез паша решил да се изтегли с цялата си войска под прикритието на нощта към Долна баня и Костенец. На другия ден, предпоследния от годината, първите руски конни части влезли в Самоков. С тях дошъл и генерал Н. Н. Веляминов, освободителят на града, и още на другата вечер руските офицери и българските първенци тържествено посрещнали новата 1878 година в дома на Хр. Сребърников.