Тъй дългоочакваната свобода дошла в Самоков. Тя изгряла върху щиковете на руските войни, дошли от Русия, към която са били насочени погледите на целия български народ — от същата нам братска страна, към която рилските монаси първи са отправили стъпките си цели три века преди Освобождението, за да разправят още към 1558 година на Иван Грозни за тежката участ на българския народ. Дадената им грамота от тоя руски цар е била пазена и показвана като светиня, а с по-късните си пратеничества в Русия рилските иноци са сторили извънредно много за пробуждането на интереса към българския народ сред неговия славянски събрат. Тяхно дело е обнародването през 1671 г. на житието на Ивана Рилски в Русия, напечатано в Киевско-печерската лавра. А близостта на Рилския манастпр до Самоков е подхранвала същата надежда и в гърдите на самоковските българи. С тая вяра и надежда бе живял и Неофит Рилски, духовният баща на плеяда самоковски възрожденци. С тая вяра и Самоков дочака освобождението си.
В края на руско-турската освободителна война когато се сключвал мирът в Сан-Стефано, самоковци изпращат Захария Хаджигюров и Хр. Сребърников в това цариградско преддверие, за да поднесат благодарствен адрес на главнокомандващия руските войски Днес портретът на генерал Н. Н. Веляминов, освободителя на Самоков, краси стените на градския музей А в гърдите на всеки самоковец гори любов към страната-освободителка.
Свободен живот
С изгряването на свободата над Самоков започва стремителният залез на неговата стопанска мощ. Хората са същите, но условията се променят. Наистина, мъртви са повечето от предприемчивите търговци, абаджии и джелепи, господари на панаирите в цяла Европейска Турция през предходните десетилетия на миналия век, мъртви са и най-будните самоковски просветители, книжовници и църковни борци, допринесли тъй много за българското Възраждане. Нима синовете ще се окажат недостойни за своите бащи и деди? Те са свободни граждани на младата българска държава и тях не ги чакат дълги църковно-политически борби. Ала ръцете им са свързани! Защото с Освобождението изчезват и традиционните самоковски пазари.
Най-напред секват чуковете на прочутите някога самокови. Още с идването на руските войски в тоя край, селяните от околните селца бързат да разрушат омразните турски мадани. Те изпочупват съоръженията, разграбват инструментите и отнасят камъните за градеж. Тъй окончателно погребват и спомена за ангарията. Пък и цариградският пазар за желязо вече не съществува, тъй като бившата империя едва се клати на нозете си и трудно диша под капитулациите. Те са в сила и в младото българско княжество. Когато цената на местното желязо поскъпва неимоверно и стига до един лев за ока, ломчани докарват европейско желязо на пръти в Самоков и го докарват връз волски коли през трудни, почти непроходими пътища. Събитието прави впечатление дори на княз Батенберг, посетил града още през първата година от идването си в България, и той предлага да се възстановят някои от разрушените самокови. Тогава младите лесничеи му показват оголените ридове на Рила.
Няма ги някогашните гори… И все пак, за да угодят на княза, те разрешават пак да се гори кюмюр за видните и маданите. Отново проехтяват два-три мадански чука в близката околност, ала горите гинат, пък и производителите нямат сметка и опитът се изоставя само след две години. Последен заглъхва маданът в Радуил.
Още по-печално замира и абаджийството, и гайтанджийството — тия две крепости на българските еснафи в Самоков.
През първата година-две подир Освобождението цариградският пазар фактически не съществува и самоковци насочват износа на аби и гайтани към далечна Босна и вътрешния македонски пазар. Но в 1882 г. Австрия поставя 100% мито върху внасяните аби й гайтани в тия земи и изкарва самоковци от строя. Тогава самоковските аби и гайтани наводняват македонския пазар. Конкуренцията подбива и цените. Като изневиделица избухва и сръбско-българската война и също тъй бързо завършва с един скърпен мир, ала поради неуредиците между двете братски страни още през 1886 г. за самоковци се затваря и вътрешният македонски пазар. Заглъхва абаджийската чаршия в Самоков. Наистина, тук понякога пристигат светогорски монаси и купуват груби аби за тамошните манастири, но нима петдесетте абаджийски работилници в Самоков могат да живеят само от такава дребна клиентела, когато и пограждане-ните чиновници в младата българска държава бързат да се натруфят с дрехи от европейско сукно? Разрухата настъпва бързо и неумолимо. Гайтанджиите първи започват да продават чарковете си наа битолчани, босненци и вранчани, а абаджиите един подир друг затварят магазините си. Те чакат, бездействуват и неусетно изяждат капиталите си.