През периода между двете последни войни не много бе направено в Самоков за благоустрояването на града. Първият градски водопровод бе прекаран едва към 1925 година. Учреден бе и туристически парк в южния край на града, край шосето за Боровец, израсна и сградата на читалището-музей, построена върху мястото на една съборена турска джамия, оформи се и близкият хълм „Ридо“ като място за разходка и отдих на самоковци. Ала паметниците на старата архитектура изчезваха един подир друг. Покрай джамиите бяха срутени и много стари къщи с оригинална архитектура и чудни тавани от дърворезба, останали като едничък спомен от старите самоковски майстори. Градът сякаш не тачеше своето славно минало. Само старата турска чешма се мъдреше в единия край на градския площад, твърде масивна с квадратните си мраморни стени, за да бъде разядена от ръждата на времето. Недалеч от нея доскоро стърчеше отсеченото като с нож минаре на последната турска джамия в Самоков. Изградена преди кръгло четири века, тя е била изографисана от самоковски художници. Сега джамията е възстановена.
Тъй, залинял и потънал е инертност, пренебрегван от буржоазните управници и ненавиждан от кобургите, Самоков дочака Девети септември. Вместо да издигат фабрики в предходните години, самоковци строяха туристически хижи из Рила, сред които децата им израснаха като първи и все още ненадминати скиори в страната, а други от тях намериха убежище като партизани. Защото, както гласи народният израз, пъпът на самоковци е вързан в планината. Тъй е било още отколе, по време на кървавите кърджалийски години, когато дедите им са стояли на пусия с пушки в ръце, било на изток от града, по вървищата към Долна баня и Костенец, било в западна посока, някъде в теснините край Клисура; или през тежките ангарийни времена, когато и самоковци са били принуждавани месеци наред да гният в горите, за да горят кюмюр за маданите; или през дните на страшната чума от 1837 година, когато комай целият град се е поселил в дебрите на Рила, гдето, сред страх и лишения, се е родило не едно отроче; или още по-късно, към средата на славния минал век, когато хайдутите на Чакър войвода са кръстосвали планината, а мъже и жени, техни верни помагачи от града, са им носили и храна, и сведения за движенията на турските потери, и молби на озлочестени съграждани да прекъснат злодеянията на някой турчин-угнетител. Открай време и градът, и хората са неразривно свързани с Рила и пак от Рила ще дойде бъдещото възмогване на Самоков. Той ще е и новият туристически център на страната.
Първите признаци за това възмогване са вече на лице.
За цели шестдесет години до Девети септември населението на Самоков е нараснало само с 3500 души, а в седемнадесетте години подир установяването на народната власт — със 7758 души. Причината се крие не само в отлива на работна ръка от околните села. Защото в града бяха изградени няколко големи текстилни фабрики, включително и тая за ленено сукно, един държавен гатер, модерен месокомбинат и общински промкомбинат с над хиляда души постоянно заети работници. А покрай прочутите самоковски картофи, разпращани от две десетилетия за семе в почти всички краища на страната, сега си пробиват път и малините, а хмелът става здрава база за една нова промишленост. На 31 декември 1961 година той вече наброява 18 458 жители, макар все още да изостава зад други, някога не тъй стопански активни градове, включени в бившия самоковски санджак. С развитието на промишлеността ще се наложи и прокарването на железопътната линия през града, която да свързва плодородна Тракия с югозападните краища на страната.
За щастие, сега не кобургите управляват страната, пък и синовете, и внуците на някогашните самоковци гледат инак на нещата. И те ще се наложат. Пак закрачиха но пътя на прогреса и тъй ще се отсрамят пред своите възрожденски деди. Защото където е текло, пак ще протече! Пък и кръвта вода не става.
Послеслов
Самоковска комуна
от Младен Костов
Разоряването на цветущото занаятчийство в Самоков след Освобожденнето на България предостави на развизащия се капитализъм готова армия от наемни работници в лицето на разорените занаятчии н техните работници. Самоков не остава назад от общото развитие на страната по пътя на капитализма. Дори в края на XIX и началото на XX век за тогавашното икономическо раз-витие на България той е един от промишлените центрове. Тук израстват няколко промишлени предприятия: три текстилни фабрики с над 100 души работници, две бръшнарски фабрики, три пивоварни, една кожарска фабрика и една килимарска работилница, в които работят над 1200 работници, и тютюнев склад с 200 работници. Тези предприятия обаче не могат да дадат работа и препитание на многочисления брой разорени занаятчии, майстори, безработни калфи и др. Работниците и други дребни съществувания живеят тежко, в лишении и нищета. Работниците са подложени на жестока експлоатация и безработица. Само една малка част от жителите на града търговци, едри занаятчин, собственици на гори, пасбища и стада живеят добре.