Не е било много завидно и положението на българските първенци в града дори през периода на относително благоволение към тях по време на кърджалийските размирици. Тогава самоковски аянин е бил Мехмед Емин ага, предшественик на Хюсреф бей на тоя пост. В петъчен ден, както научаваме от хрониката на Арие, християнските първенци отивали да се поклонят на аянина в неговия конак. Той ги приемал в одаята си, но те трябвало да стоят прави край вратата, стъпили върху чулове, та да не сквернят дъските на пода, тъй като не се отказвали от свинско месо. Аянинът не им позволявал да целунат дори краката му пак по същите съображения. Сетне идвал кафеджията. Аянинът изпивал своето кафе пред първенците, а на кафеджията заръчвал да поднесе филджан кафе на всеки гост, и то в съседната одая, също постлана с чулове. Първенците са били длъжни да се кланят и на сетния писар в конака. Всяка тяхна молба до аянина е била и изросвана чрез скъпи подаръци, благовидно заменящи подкупите в тази безправна епоха. Кому не би опротивяла такава материална обезпеченост, изкупена с цента на на толкова унижения и оскърбления? Затова никак не с чудно, че още в 1771 година един учен самоковец преписва Славянобългарска история по ръкопис на Паисий, придържайки се строго към него, като отбелязва развълнувано в края на преписа: „От много желание, каквото имах, потрудих се да я препиша… от желание по своя род болгарски… да се не загуби.“ Преписът е направен в Самоков.
Време на робска неволя! Не тъй кухо ще прозвучат тия думи, като припомним, че в тоя град с едно население от кръгло десетина хиляди души в края на XVIII век е имало затвор, гдето, както твърди авторът на хрониката Арие често се събирали до хиляда затворници, предимно християни и най-вече българи от околните села и самия Самоков. Повечето от тия нещастници са попадали в затвора заради твърдоглавото им упорство да избягат от ангарийния селяшки труд или поради отказа им да тьрпят своеволията на турците в самия град. Българите са били далече най-многочислените сред тая безправна рая. Но в Самоков са живели и други народностни групи. Имало и саксонски рудари, дошли подир покоряването на страната от немските земи и Седмоградско. Техните потомци изградили своя черква в Горната чаршия на града. Българите ги наричали „папищани“. Към края на XVII век пристигат и първите евреи-преселници от Со-лун, а по-късно от Видин и другаде. Между тях имало и майстори-златари, но повечето били много бедни и едва се прехранвали като тенекеджии и опинчари. Живеели в преддверията на турските къщи, често измъчвани и обирани от собствениците. С мъка си осигурявали една стая, в която да се молят. Малко по-късно от тях дошли „латинците“ — една секта от албанци-католици, които продавали на местните жители сърмени и сребърни конци, както и пафти и други женски украшения. Били много буйни хора и често се заседявали в затвора. Същото би могло да се каже и за циганите, струпани край Долната махала на града. Те се занимавали главно с ковачество и подковачество. Из града се срещали и юруци, и търговци-закупчицп от Босна и другаде. Десетина цинцарски семейства също се преселили в Самоков към началото на XIX век. Наистина, пъстра картина!
Това малко вавилонско стълпотворение на хора от различни народности сред морето на българите в Самоков само подсказва колко голямо е било значението на тоя град в живота на нашите земи към края на XVIII век. Макар и подчинен на София в административно отношение поради съображения от военен характер, Самоков е далече по-важен център от санджакския град. Керванджийски пътища го свързват чрез старите римски друмове с Македония и Босна на запад, а на изток — с Пазарджик, тогава главно тържище за прочутото самоковско желязо. Покрай железодобива и скотовъдството изникват ред сродни занаяти, които карат селяните от софийско редовно да се стичат на ежеседмичния пазар в Самоков. Търговци от Босна и други далечни земи, минаващи през града на път към панаирите в Узунджово и Смирна, прекупуват излишъците на занаятчийското производство. Тъй самоковските железни изделия, аби, гайтани и кожи стигат чак до Мала Азия. Времената са размирни, пътищата опасни поради кърджалийските шайки, българите са домоседи. Те нарядко напускат града и малките си работилници. Почти не се занимават с външна търговия. Но още в 1773 година еснафите-абаджии, до един българи, първи се групират в отделна лонджа, завеждат своя кондика и остават докрай най-мощната стопанска организация в Самоков.