Пък и бачът спънал външната търговия. Той се събирал върху внасяните и изнасяните произведения при кулите край четирите градски порти — една край Долната махала, по пътя за София, друга при моста над Искъра, водещ към Дупница, трета при шосето за днешния Боровец и последната по пътя за Шипочане и Долна баня. Край тия порти имало и дълбоки ровове, а на места и дебели защитни зидове. Патрули дебнели нощем близо до рововете през годините на кърджалийските размирици, стражи стояли на пост при кулите, а из града се разхождали нощни пазачи, които се провиквали от време на време, за да възвестяват на спящите граждани, че всичко е спокойно и в махалата, и в целия град. Тъй, затворен в себе си, сякаш покорен и от инертността на своите турски господари, Самоков, преживява почти без сътресения размирната кърджалийска епоха, завършила в тоя край през 1813 година чрез убийството на дупнишкия самозванец, Каргалията, и навлиза в деветнадесетото столетие напълно подготвен за настъпващото възраждане на българите. Те ще поведат града към стопански разцвет, ще разтворят умовете си за небивал духовен подем, ще се впуснат в дълги, почти епични борби срещу гръцкото духовенство, възглавявано от владика-фанариот. Това са трите пътища, водещи устремено към целта — националното освобождение на народа от турското иго. Революционните борби започват с хайдутите на Чакър войвода, преминават през комитетите, органи-зирани лично от Левски в града, и завършват с освобождението на Самоков от руските полкове на генерал Велеяминов. А в годините подир Освобождението се роди и първата самоковска комуна. Първата, защото подир нея имаше и втора, и трета. Четвъртата дойде на Девети септември.
Стопански разцвет
Не желязото и маданските бейове извеждат Самоков към стопански разцвет през първото полугодие на XIX век, а българите-занаятчии, станали отскоро и търговци, доставчици на войската, и участници в далечни ежегодни панаири. Железодобивът е в упадък, а ведно с него запада и мощта на турската империя. С Кримската война идва и краят на ангарията.
Но преди тая война желязото е все още важан стопански отрасъл. Ангарийни селяци промиват пясъците на Искъра и на Палакария, събират скъпоценните железни люспици в дървени корита и ги откарват с коли при видните, гдето техни нещастни събратя са струпали и дървени въглища, и дърва за огрев. Рудата се насипва между пластове кюмюр в пещи наречени видни, огънят стопява пластинките и те се слепват в груби късове желязо. Тия късове се стопяват повторно в голямата маданска видна, яки работници издърпват новото желязо с огромни клещи и го подлагат връз наквалнята под действието на механичния чук, движен със силна водна струя. Тъй грубите късове се оформят в обло търговско желязо на пръти. Продавали го на тържището в Пазарджик или го откарвали направо в Цариград. Кираджии са били пак българи, предимно измежду ангарийните селяци.
Според Христо Семерджиев — учител, пришълец в Самоков, описал още преди половина век миналото на тоя град, видният самоковски турчин Ясим бей, който бил и собственик на видна, бил казал към края на шестдесетте години, че три неща не могли да се купят с пари в града на самоковите: дюкян в абаджийската чаршия, видна или мадан и титла за благородство. Местният историк греши донякъде, като отнася изказването на маданджията към годините подир Кримската война. Защото тогава самият Ясим бей е търсел купувачи за видната си. И не само той, а и другите бейове…
Тогава разрухата е била пълна. Тя се е дължала както на нехайството и некадърността на маданджиите, така и на постепенното отпадане на ангарията, а подир 1867 година и на утвърждаването на режима на капитулациите в Турция. С тоя режим в пределите на империята прониква евтиното европейско желязо. Принудени да заплащат рудата и кюмюра, самоковските маданджии постепенно изпадат в затруднения, потъват в дългове и накрая разпродават маданите.
И до днес в града се разказва случката с един ангариен селяк, който задигнал няколко къса желязо от видната, скътал ги в потурите си и решил скришно да се отдалечи, но бил забелязан от вардиянина и трябвало да подири спасение чрез бягство. Насреща се изпречила широка и дълбока вада, но в страха си селянинът намерил сили да я прескочи, докато неговите гонители се спрели на брега. По-късно го заловили и отвели пред бея-собственик.
— Колко желязо бил укрил в потурите си? — запитал беят.
— Към десет оки — отвърнал вардиянинът.
— И с тях ли прескочи вадата, бе проклетнико? — обърнал се беят към селянина.