— С тях, господарю! — дошъл отговорът.
— Ха върви си тогава с добро, пък и желязото задръж, щом си бил толкова ербап!
Най-видните маданджии към средата на миналото столетие са били Емин ага, тогава каймакамин на Самоков и зает с градските дела, Хюсреф бей, станал вече паша, който притежавал три мадана, но не могъл да ги ръководи лично от далечна Босна, гдето бил валия, Махмуд бей, собственик на два мадана и потомък на ихтиманските Михалбеговци, потурчени българи, и разгулният и развратен Рашид бей, който държал в градския си конак до стотина ратаи и ратайкини, почти всички българи, и предпочитал да гледа голото хоро на момите зад високите дворни зидове на двореца си, вместо да се грижи за овоя мадан. Производството, почиващо върху безплатния труд на раята, е вървяло на самотек, без стопанска сметка, пък и половината от рудата е оставала нестопена в примитивните видни.
Вместо сами да откарват желязото до тържището в Пазарджик, нехайните бейове потърсили посредници. Още в 1830 година един „гяур“ започнал да откупва желязото при самите самокови със значителна отстъпка — от 10% до 15% под пазарната цена. Бейовете били доволни, макар че продавали на загуба. И неусетно задлъжнели на лихварите в града. След първите бунтове срещу ангарията в годините непосредствено след Кримската война вече нямало маданджия без финансови затруднения. За да се разплащат, бейовете започнали да продават горите си в Рила — първо на евреи, а после и на българи-скотовъдци. Това става след Кримската война. Към 1858 година еврейте-сарафи, вече в съдружие с чужденеца д-р Унтерберг, започнали строежа на „висока пещ“ край града. Година по-късно те закупили един мадан край Радуил от турчина хаджи Ибрахим Кабран, за да го експлоатират ведно с Христо Сребърница, българин от Самоков. А към 1867 година и трите мадана на Хюсреф паша преминават почти на безценица в „гяурски“ ръце. Тъй, неусетно, дошъл краят на железодобива.
При Освобождението българите разрушили и последните действуващи мадани в подрилския край, сякаш да затрият самия спомен за вековното ангарийно тегло. За разлика от железодобива, занаятите в Самоков били почти изцяло в български ръце. Само в кожарството и сарачеството турците не допускали българи, освен като калфи и чираци. Преработваните кожи в мешини и сахтияни били продавани отчасти на местния пазар, който обслужвал и жителите на Ихтиман и Дупница, на Радомир и София, но главно във Виена, гдето те били повторно преработвани и препращани в други европейски страни. През първата половина на XIX век кожарството е било развито и в други подбалкански градове, но Са-моков държи първенството. Така, докато общият износ на кожи от Пещера и Пазарджик, от Панагюрище, Банско и Разлога възлизал ежегодно на 50 000 бройки, само от Самоков били изнасяни над 60 000 кожи за Виена. В града имало пет кланници, които преработвали месото на заклания добитък в луканки и пастърми прочути в цялата страна.
Друго е положението при абаджийството и свързаните с него занаяти — гайтатджийство, мутафчийство и тепавичарство. Абаджийската чаршия в Самков е била истинска крепост на българщината със своите петдесет дюкяна-работилници, до един оглавявани от майстори-българи, организирани още към 1773 годила в своя еснафска лонджа с изборен първомайсгор и строг правилник за вътрешния ред. Няма събитие в обществения или семейния живот на тия шивачи, което да не е отбелязано в сметките на лонджата — на едного се родил син и той внесъл дар в касата на еснафа, друг сключил брак и пак подарил нещо, трети се завърнал от хаджилък и дал някаква сума за общо ползуване. В тия сметки са записани и глобите, налагани от първомайстора на един или друг от майсторите по повод на разни провинения, например, загдето някой не дошъл ведно с другите абаджии да укрепва брега на Искъра при голямо наводнение или за непристойно държане спрямо друг майстор. Дребни, невинни бележки, които говорят за дружния живот на българите е онази епоха, за техния морал и високо съзнание. И наистина, почти всички деятели в обществения живот на града, почти всички самоковски възрожденци, просветители и народни будители са дошли от семействата на тия абаджии и гайтанджии.
За ушиване на готови дрехи абаджиите употребявали бала, тъкана било в Самоков, било в Искровете, Панагюрище или Ахъчелеби. Те често приемали поръчки за турската армия — със самоковски шаяци са били обличани войските в гарнизоните на Русе, Битоля и Босна. Пак от Босна идвали търговци с конски кервани и пълни дисаги е пари, които давали в аванс срещу бъдещата доставка. Те се договаряли само с първомайсторите на абаджиите или гайтанджиите. Договорите били сключвани между четири очи. И никакви подписи не са били слагани под документите, защото и документи не е имало. Всичко се е вършило на доверие. Получил поръчката, първомайсторът е разпределял работата между отделните самостоятелни майстори, като е давал на всекиго припадащата му се част от аванса, а подир пет-шест месеца, когато босненци отново пристигали в града, за да получат стоката, пак той им е предавал балите със сукно и готови дрехи или чувалите с гайтани.