Над хиляда къщи в града са били пряко ангажирани с производството на аби и тайтани. Жените купували вълна в градския пазар и сами тъкали прости шаяци на домашни станове, за да ги продават отпосле на абаджийския еснаф. Пак жените и девойките доставяли на майсторите почти цялото количество прежда, нужно за производството на гайтани. Имало е и шивачи на готови дрехи в частните къщи. Те също са работили чрез еснафските лонджи, в чиито ръце е бил поминъкът буквално на целия град. Към средата на миналия век броят на чираците и калфите в абаджийството и свързаните него занаяти превишавал 700 души, но в същото време от три до четири пъти по-голям брой жени и девойки са били заети в домашната индустрия. Дори монахините в метоха са се прехранвали по тоя начин — нещо, което прави силно впечатление и на двете пътешественички-англичанки — Макензи и Ърби. „Монахините не просят — пишат те — и се гордеят, че с труд изкарват прехраната си.“
Участието на жените в домашната индустрия изпървом като самостоятелни производителки, а отпосле и като наемни работнички на отделни майстори, се обяснява не само с доброто възнаграждение, което получавали срещу труда си, но и с честото отсъствие на мъжете, които ходили на гурбет като зидари в градовете на далечна Мала Азия и се застоявали там по две-три години. През това време мъжете скътвали припечеленото и поради несигурността на пощенските съобщения нарядко изпращали пари за издръжката на семействата си. Жените и девойките изхранвали и себе си, и цялата челяд чрез вретената, чакръците и домашните станове. Затова те гледали с неприязън на първите гайтанджийски чаркове, инсталирани към 1837 г. от съгражданина им Д. Смрикаров. Тия чаркове били доставени от Калофер, но местните майстори в скоро време започнали сами да ги произвеждат. Това подбило доникъде възнаграждението на женския труд.
Към 1850 г. един евреин построил механичен дарак за вълна отвъд моста над Искъра. Като разбрали това, жените се въоръжили с мотики и брадви, с лопати, хурки и „други женски оръдия“, както гласи нарочната дописка в „Цариградски вестник“, минали моста, обсадили сградата и дали следния ултиматум; „Или даракът да се вдигне, или от него нищо няма да остане.“ И понеже собственикът упорствувал, жените разбили вратите, нахлули в помещението и почнали да трошат съоръженията. Майсторите едва се спасили чрез бягство. Пристигнали и представителите на властта, но само за да уведомят разбунените жени, че даракът наистина ще бъде вдигнат. Това първо по рода си произшествие в страната напомня кървавите сблъсквания в Англия към началото на същия век, когато са били въвеждани предачките станове на Аркрайт.
Истината е, че Самоков, прославил се чрез занаятите си, е бил град на наемното работничество още преди Кримската война. Самостоятелните майстори-занаятчии, организирани в своите двадесет и три еснафски лонджи, не са повече от сто и петдесет души, докато общият брой на техните калфи и чираци, на платените работници в маданите и ковачниците, на жените и девойките, пряко заети в домашната индустрия, възлиза на пет до шест хиляди души! Напрегнатият труд на тая армия от наемни или полузависими работници би довел до свръхпроизводство и упадък на занаятите при липсата на външни пазари.
До края на осемнадесетото столетие босненци и херцеговинци сами са изкупували производството на самоковските занаяти. Положението се променя в началото на деветнадесетия век, след кърджалийските размирици. Измежду българите майстори-занаятчии израстват тър-говци, които сами откарват стоката до близки и далечни панаири. Тъй уседналите и неподвижни занаятчии по-степенно се превръщат в едри търговци. И Самоков вече не зависи от чужденците.
Типичен представител на това ново съсловие е хаджи Гюро Христович, преселник в Самоков от Крива паланка. Дошъл в града като юноша, за да изучи мутафчийството и гайтанджийството, той скоро става самостоятелен майстор, а после сам тръгнал да разнася местна стока по панаирите. Неговите синове, начело с църковния деятел Захария х. Гюров, са едни от първите, които въвеждат гайтанджийски чаркове в града. Те вървят по стъпките на баща си, но стават и джелепи или доставчици на добитък за турската армия. Към тях се присъединява и споменатият вече Д. Смрикаров. Поканен лично от Хюсреф паша, той отива в Босна, за да проучи условията на тамошния пазар и евентуално да въведе нови начини на производство в родния град. Пак в търговията опитва щастието си и К. Фотинов, бъдещият създател на първото българско периодично списание. Той изпращал дъски по Марица до Енос и оттам в Смирна. Макар за кратко време, но и известният просветител Захарий Круша се е занимавал с търговия. По същия път са минали и други будни самоковци. Досегът с външния свят на тия търговци, доскорошни занаятчии-домоседи или отломки от стари занаятчииски родове, е полезен и за самите тях, и за родния им град. Престоят им в чужди земи подхранва родолюбието им и превръща мнозина в ревностни възрожденци. Те са и радетелите за стопански напредък в Самоков. Например гайтанджията Д. Смрикаров. Той пръв засажда картофи в тоя край към 1835 година и усилията му да наложи тази непозната дотогава култура са просто трогателни. „През април тая година — пише той в дневника си — за първи път в България засадих картофи в градината си над града. Същите ги донесох от Гърция и Сърбия, гдето ми ги хвалиха, а и аз ядох от тях. Препоръчвам на самоковските граждани да насаждат повече от жълтите, които намирам за по-вкусни.“ Но съгражданите му считали картофите за отровни и не бързали да се вслушат в думите на гайтанджията. Тогава Д. Смрикаров писмено замолва каймакамина на града насила да застави известен брой стопани да вземат даром по две оки от неговото семе и да засадят картофи в дворищата си. Навярно сам е изял някой и друг картоф пред каймакамина, за да увери и него, че те не са отровни…