Шантал усети как в тялото й се надига гореща вълна, могъща, дива, натрапчива — и почервеня, почервеня по цялото тяло. Още веднъж думите за карминената кардиналска мантия й минаха през ума, защото сега тялото й наистина бе обгърнато от пищна мантия, съшита от пламъци.
— Сбъркали сте адреса — каза той още. — Тук не е кабинет по доносничество.
Тя чу думата „доносничество“ и мантията й от пламъци се превърна в мантия от срам. Стана да прибере писмата си. Но преди да ги вземе, младият човек, който я бе посрещнал на вратата, мина от другата страна на масата. Изправен до плещестия, той внимателно разгледа двата почерка и каза: „Разбира се, че е същият почерк“. После се обърна към нея: „Вижте това т, това г!“.
Изведнъж Шантал го разпознава — младежът е онзи сервитьор от кафенето в нормандския град, където чакаше Жан-Марк. И понеже го разпознава, чува вътре в пламналото си тяло собствения си учуден глас: „Всичко това не е вярно! Аз бълнувам, това не може да е вярно!“.
Младежът вдига глава, изглежда я (сякаш иска да й покаже лицето си, та добре да го разпознае) и й казва с мека и презрителна усмивка: „Естествено! Същият почерк е. Само го е уголемил и наклонил наляво“.
Тя вече нищо не желае да чува, думата „доносничество“ е прогонила всички други думи. Чувства се като жена, която издава любимия си на полицията, като носи за доказателство косъм, намерен върху неверния му чаршаф. Прибира писмата си и безмълвно се обръща, за да си тръгне. Младият още веднъж е променил мястото си — намира се до вратата и й я отваря. Тя е на няколко крачки от него и това малко разстояние й се струва безкрайно. Червена е, пламти, вир-вода е. Мъжът пред нея е арогантно млад и арогантно гледа нещастното й тяло. Нещастното й тяло! Тя усеща как под погледа на младежа то остарява видимо, ускорено, пред очите на всички.
Струва й се, че изживяното в кафенето на брега на нормандското море се повтаря — и тогава той й бе препречил пътя към изхода със същата угодническа усмивка и тя се бе уплашила, че вече няма да излезе оттам. Сега очаква да й изиграе същия номер, но той учтиво застава до вратата на кабинета и я пуска да мине. С несигурната походка на възрастна жена тя поема по коридора към външната врата (усеща как погледът му тежи върху потния й гръб). Когато най-сетне се озовава на площадката, има чувството, че се е спасила от голяма опасност.
32
Защо тя внезапно се бе изчервила в деня, когато вървяха заедно по улицата, без да приказват, и около тях имаше само непознати минувачи? Необяснимо бе — смутен, той не успя да овладее реакцията си. „Ти се изчерви! Защо се изчерви?“ Не получи отговор и се обезпокои от това, което ставаше с нея и за което той нищо не знаеше.
Тази случка сякаш освежи кралския цвят на златната книга на любовта им и той й написа писмото за карминената мантия на кардинала. Тогава извърши най-големия си подвиг в ролята на Сирано — успя да я омагьоса. Гордееше се с писмото си, със способността си да прелъстява, но и ревнуваше повече от всякога. Бе създал призрачен мъж и неволно подлагаше Шантал на тест, в който собствената му чувствителност мереше ръст с чара на въображаемия съперник.
Ревността му не приличаше на ревността, която бе изпитвал в младостта си, когато въображението му подхранваше някоя изтезаваща го еротична фантазия, този път тя бе не толкова мъчителна, но по-разрушителна — постепенно превръщаше любимата жена в привидност на любима жена. И доколкото за него Шантал вече не беше сигурно същество, не му оставаше нито една стабилна точка в безстойностния хаос на света. Пред превъплътената (или по-точно обезплътената) Шантал го обхващаше странно меланхолично безразличие. Не към нея, а към всичко. Ако Шантал е привидност, то и целият живот на Жан-Марк е привидност.
Накрая любовта му надделя над ревността и съмненията му. Пред отворения гардероб, взрян в сутиените, той внезапно, без да разбере как, се почувства разнежен. Разнежен от стародавния жест на жената, която крие писмо под бельото си, от жеста, с който единствената и неповторима Шантал се нарежда в безкрайния кортеж на другите жени. Никога не бе искал да узнае каквото и да е от интимния й живот, който не бе споделила с него. Защо да започва да се интересува от тези неща сега, дори да се възмущава?
Впрочем, запита се той, какво е личната тайна? В нея ли се намира най-индивидуалното, най-оригиналното, най-тайнственото от човешкото същество? Личните тайни ли правят от Шантал единственото по рода си същество, в което е влюбен? Не. Тайно е само най-обикновеното, най-баналното, най-повтарящото се, което е свойствено за всеки — тялото и нуждите му, болестите му, маниите му, запекът, например, или мензисът. Ние крием тези свои интимни тайни не защото са толкова лични, а напротив, защото са така окаяно безлични. Как може да се сърди на Шантал за това, че принадлежи на пола си, че прилича на другите жени, че носи сутиен и заедно с него психологията на сутиена? Сякаш на самия него не е свойствена една или друга вечна мъжка глупост! Те и двамата произлизат от онази любителска работилница, където са развалили очите им с нескопосното движение на клепача и са монтирали в корема им малка смрадлива фабрика. Те и двамата имат тяло, в което бедната им душа заема толкова малко място. Не трябва ли взаимно да си го простят? Не трябва ли да бъдат над жалките тайни, които крият в дъното на чекмеджетата си? Жан-Марк бе обхванат от огромно съчувствие и за да постави точка на цялата история, реши да й напише едно последно писмо.