— Защо точно той? Други са изчезнали. Ти си изчезнал.
— Мога да ти отговоря: защото той беше тук в Сент Оноре и това ще е напълно достатъчно. Но има още, много повече. Виждал съм как действа. Бях в една операция, ръководена от него; това не е преживяване, което може да се забрави, а и той също. Този човек би могъл — би трябвало — да е вашият Каин.
— Разкажи ми.
— Скочихме с парашути през нощта в сектор, наречен Там Куан. Целта беше да се доберем до американец на име Уеб, заловен от виетконгците. Това не го знаехме, но шансът ни за оцеляване беше нищожен. Дори полетът от Сайгон беше отвратителен; на триста метра височина духаха такива странични ветрове, че самолетът вибрираше като пред разпадане. И той въпреки всичко ни заповяда да скачаме.
— И вие скочихте?
— Пистолетът му беше насочен в главите ни. Във всеки от нас, докато отивахме към изхода. От бурята можеше да се спасим, но не и от куршум в слепоочието.
— Колко човека бяхте?
— Осем.
— Можели сте да му се противопоставите.
— Не го познаваш.
— Продължавай — каза Бержерон, неподвижен зад бюрото, съсредоточавайки се.
— Седем души се събрахме отново на земята; предположихме, че останалите двама са загинали по време на скачането. Учудвам се, че аз самият оцелях. Бях най-възрастният и не бях в особено добра физическа форма, но познавах местността отлично и затова ме и изпратиха. — Сивокосият замълча, поклащайки глава при спомена. — След не повече от час разбрахме, че сме попаднали в капан. Две нощи и един ден огънят на врага попадаше право в нас, промъквахме се като гущери в проклетата джунгла… А нощем той отиваше сам напред през смъртоносните експлозии и мини. За да убива. И винаги се връщаше преди зазоряване, за да ни подкара все по-близо и по-близо към базовия лагер. Мислех, че това е неминуемо самоубийство.
— Защо сте го направили? Той е трябвало да се мотивира по някакъв начин; вие сте били наемници от „Медуза“, а не войници.
— Каза ни, че е единственият начин да се измъкнем живи, и в думите му имаше известна логика. Намирахме се доста зад линията на фронта; трябваха ни припасите, които щяхме да намерим в базовия лагер — ако успеехме да ги вземем. Той каза, че трябва да ги вземем; нямахме избор. Щеше да застреля в главата всеки, осмелил се да спори, това го знаехме много добре… На третата нощ стигнахме до лагера и намерихме въпросния Уеб по-скоро мъртъв, отколкото жив. Но все още дишаше. Намерихме и останалите двама от нашата група, и то живи и здрави и зашеметени от случилото се. Един бял и един виетнамец; Каин им беше платил, за да ни вкарат в капан, или по-скоро да вкарат него в капан, доколкото си мисля.
— Каин?
— Да. Виетнамецът ни видя пръв и избяга. Каин застреля белия в главата. Просто отиде до него и му пръсна черепа.
— Върна ли ви? През фронтовата линия.
— Да. Четирима от нас и този Уеб. Петима загинаха. Точно по време на това ужасно пътешествие обратно мисля че разбрах защо слуховете може би са верни — че той е най-високоплатеният наемник в „Медуза“.
— В какъв смисъл?
— Беше най-коравосърдечният човек, когото съм виждал, най-опасният и напълно непредсказуем. По онова време мислех, че за него това е необикновена война; същински Савонарола, но без религиозни принципи. Само странният му морал, в центъра на който беше той самият. Всички хора бяха негови врагове — най-вече водачите — и той не се съобразяваше с никого, нито свой, нито чужд. — Сивокосият пак млъкна, с поглед върху чертожната дъска и съзнание очевидно на хиляди километри оттук и назад във времето. — Спомням си, че „Медуза“ беше пълна с най-различни отчаяни типове. Голяма част от тях бяха направо параноици в ненавистта си към комунистите — „убий комунист и Христос ще се усмихне“, странна интерпретация на християнското учение. Други — като мен например, бяха ограбени от Виет Мин; единствената ни надежда да си върнем отново придобитото беше победата на американците. Франция ни беше изоставила още в Диен Биен Фу. Но десетки от нас усетиха, че в „Медуза“ могат да се натрупат доста пари. Пратките съдържаха обикновено от петдесет до седемдесет и пет хиляди щатски долара. Един куриер, който отмъква половината, би могъл за десет-петнайсет курса да си осигури спокойно съществуване в Сингапур или Куала Лумпур, или ако желае, да създаде своя собствена мрежа за наркотици в Триъгълника. Като оставим настрана изключително високото заплащане — и много често опрощаването на предишни престъпления — възможностите бяха неограничени. Тъкмо в тази група срещнах този изключително странен човек. Беше съвременен пират в най-чистия смисъл на думата.