Те.
— Кои сте вие? — изкрещя на прозореца, на парижките светлини отвън. — Къде сте?
Почувства студен полъх върху лицето си, сякаш стъклото се бе разтворило и нощният вятър нахлуваше вътре. После нещо стегна гърлото й. За момент не можа да преглътне… не можеше да диша. Този момент отмина и тя вдъхна отново. Изплаши се. Беше й се случвало и преди, през първата им нощ в Париж, когато бе излязла от кафето, за да се срещне с него на стъпалата на „Клюни“. Вървеше бързо надолу по Сент Мишел. Студеният полъх, стягането в гърлото… не можеше да диша. По-късно й се струваше, че е разбрала защо; в същия този момент, на няколко сгради разстояние от нея, в Сорбоната, Джейсън бе стигнал до заключение, което щеше да отхвърли след няколко минути — но то бе станало точно в този момент. Беше решил да не се връща при нея.
— Стига! — изкрещя. — Това е лудост — добави, поклащайки глава, с поглед в часовника на ръката си. Беше излязъл преди пет часа. Къде е? Къде е?
Борн слезе от таксито пред поизносения елегантен хотел на Монпарнас. Следващият час щеше да е най-трудният в живота му, по-точно в кратката част от него, която помнеше. Живот — бяло петно преди Пор Ноар и кошмар оттогава насам. Кошмарът щеше да продължи, но вече щеше да живее в него сам; обичаше я прекалено много, за да иска от нея да го спаси. Щеше да намери начин да изчезне, отнасяйки със себе си доказателствата, които я свързваха с Каин. Замисълът му бе прост и се състоеше в следното: щеше да излезе на някаква измислена среща и да не се върне. А по някое време в следващия един час щеше да й напише бележка.
Всичко свърши. Намерих следите. Върни се в Канада и не казвай нищо, за да нямаме неприятности и двамата. Знам къде да те намеря.
Последното беше лъжа — никога нямаше да я потърси — но трябваше да й остави последна надежда, та дори и само за да я накара да се качи на самолета за Отава. След време — с времето — седмиците им, прекарани заедно, щяха да се превърнат в ревностно пазена съкровена тайна. Спомените за краткото, но бурно щастие щяха да потънат в забрава и да изплуват само в особено редки моменти. А след това и да изчезнат, защото животът принадлежеше на активните спомени; останалите постепенно губеха значението си. Никой не знаеше това по-добре от него.
Прекоси фоайето, кимна на портиера, който седеше на мястото си зад мраморното гише и четеше вестник. Мъжът едва отклони поглед към него, като отбеляза единствено, че влезлият е гост на хотела.
Асансьорът потрепери и потегли шумно към четвъртия етаж. Джейсън пое дълбоко дъх и посегна към вратата; най-много от всичко трябваше да избягва да се вълнува, не биваше да подава сигнал за опасност с думи или поглед. Хамелеонът трябваше да се слее с тихата гора, където нямаше хайка за диви животни. Знаеше какво да каже; беше го обмислил внимателно, както и бележката, която щеше да й остави.
— Повечето време обикалях насам-натам — каза й. Прегърна я, прекара пръсти през тъмната й червена коса, залюля главата й на рамото си… чувствайки неизмерима болка. — Преследвах разни ужасни продавачки, наслушах се на глупости и пих кафета, маскиран като вкиснат глупак. В „Ле Класик“ само си загубих времето; там е зоологическа градина. Истински цирк, но си мисля, че едва ли някой знае нещо съществено. Един ми се видя подозрителен, но може да е просто отракан французин, който се прави на американец.
— Мъж ли? — попита Мари, потискайки треперенето си.
— Мъж, оператор на телефонната централа — отвърна Борн и извика в съзнанието си образите на ослепителните експлозии, мрак и силни ветрове, така както си беше представил и непознатото лице, което познаваше толкова добре. Сега беше просто уред; той извикваше образите. — Съгласих се да се срещна с него около полунощ на Бастринк на Рю дез Отфьой.
— Какво каза той?
— Малко неща, но успя да ме заинтригува. Забелязах, че ме наблюдава, докато разпитвах наоколо. Там имаше доста хора, така че можех да се движа свободно и да говоря със служителите.