— И неубедително. Каквото и да си мислиш, тези хора вземат решения съвсем съзнателно. Самолюбието им, за което спомена, не би допуснало друго; те мислят. А знаеш ли аз какво мисля? Мисля, че си уморен, гладен и че едно-две питиета няма да ти се отразят зле. Ще ми се да оставиш всичко настрана тази вечер. Доста ти се събра за един ден.
— Не мога да го направя — заяви той рязко.
— Добре, не можеш — отговори тя, отбранявайки се.
— Извинявай, груб съм.
— Да, знам. — Тя тръгна към банята. — Ще се поосвежа малко и можем да тръгваме… Налей си едно малко, скъпи. Ще ти дойде добре.
— Мари?
— Да?
— Опитай се да ме разбереш. Това, което открих, ме потиска. Мислех, че ще е различно. И по-лесно.
— Докато ти търсеше, аз чаках, Джейсън. Без да знам какво става. Също не ми беше лесно.
— Трябваше, струва ми се, да се обадиш в Канада. Направи ли го?
Тя спря за миг.
— Не — отговори. — Беше много късно.
Вратата на банята се затвори. Борн прекоси стаята и отиде до бюрото. Отвори чекмеджето, извади лист, взе химикалката и написа:
Всичко свърши. Намерих следите. Върни се в Канада и не казвай нищо, за да нямаме неприятности и двамата. Знам къде да те намеря.
Той сгъна листа и го пъхна в плик, но не го запечата, докато търсеше портфейла си. Извади френски и швейцарски банкноти, пъхна ги в сгънатия лист и запечата плика. Отгоре написа:
Мари
Отчаяно му се искаше да добави:
Моя любов, моя най-скъпа обич!
Не го направи. Не можеше.
Вратата на банята се отвори, той пъхна плика в джоба на сакото си.
— Много бързо — каза.
— Така ли? Не мисля. Какво правиш?
— Търсех химикалка — отговори и грабна химикалката си. — Ако човекът има какво да ми съобщи, ще трябва да си го запиша.
Мари стоеше до бюрото; хвърли поглед на празната и суха чаша.
— Не си пил.
— Пих от бутилката.
— Виждам. Ще тръгваме ли?
Чакаха в коридора асансьора, който шумно се приближаваше. Тишината помежду им бе почти непоносима. Той посегна и хвана ръката й. Тя се вкопчи в неговата и се вгледа в лицето му. Очите й му говореха, че самообладанието й е подложено на изпитание, но не знае защо. Получаваше тихи сигнали, недостатъчно силни, недостатъчно остри, за да са сигнали за опасност. Но ги имаше и тя ги чуваше. Беше част от последните минути, жестоки, необратими, прелюдия към окончателното му заминаване.
О, господи, толкова те обичам. Ти си до мен, докосваме се и аз умирам. Но не бива и ти да умреш заедно с мен. Не бива. Аз съм Каин.
— Ще се оправим — каза.
Металната клетка спря, разтърсвайки се шумно. Джейсън отвори месинговата решетка, след което изрече на един дъх.
— О, по дяволите, забравих.
— Какво?
— Портфейла си. Днес следобед го оставих в чекмеджето на бюрото, за да си нямам случайно неприятности на Сент Оноре. Чакай ме във фоайето. — Избута я леко през вратата и натисна бутона със свободната си ръка. — Ей сега слизам. — Затвори решетката; месинговата мрежа прегради пътя на учудения й поглед. Той се обърна и закрачи бавно към стаята.
Вътре извади плика от джоба си и го сложи под лампата на нощното й шкафче. Погледна го с неописуема болка.
— Сбогом, любов моя — прошепна.
Борн чакаше под ситния дъжд пред хотел „Морис“ на Рю дьо Риволи и наблюдаваше Мари през стъклената входна врата. Тя беше пред рецепцията и се подписваше за дипломатическото куфарче, което й подаваха през гишето. Сега явно искаше сметката от леко озадачения служител. Стаята бе наета за не повече от шест часа. Изминаха две минути, преди да й подадат разписката. Неохотно: това не беше обичайното поведение на гост на „Морис“. Все пак цял Париж гъмжеше от такива импулсивни посетители.
Мари излезе и се присъедини към Джейсън в сянката и ситния дъжд, подобен на мъгла, вляво от козирката на входа. Подаде му куфарчето и изобрази пресилена усмивка, изричайки с леко променен глас.
— Онзи човек май не ме хареса. Помисли си, струва ми се, че съм използвала стаята за няколко бързи и непочтени сделки.
— Какво му каза? — попита Борн.
— Че съм си променила намеренията, нищо повече.
— Хубаво. Колкото по-малко, толкова по-добре. Името ти го има на адресната карта. Измисли си обяснение защо си била тук.
— Да си измисля?… Аз да си измисля обяснение? — Тя се загледа в очите му и усмивката й изчезна.
— Имам предвид да измислим обяснение, естествено.