Вратата се отвори и майорът неволно се усмихна при вида на фигурата в рамката, толкова не на място изглеждаше тя. Бе миниатюрна и елегантна сивокоса жена с нежни аристократични черти и осанка, издаваща заможен и благороден произход. Гласът й потвърди оценката му; говорът й бе средноатлантически, школуван в най-добрите университети и в безброй поло-мачове.
— Колко мило от ваша страна, че се отбихте, майоре. Джереми ми писа, че може да наминете. Влизайте. Радваме се да ви видим отново.
— И аз се радвам да ви видя — отговори Уеб, влезе в обзаведеното с вкус фоайе и довърши изречението си, когато вратата се затвори, — но ми се струва, че не знам къде сме се срещали преди.
Жената се засмя.
— О, често сме обядвали заедно.
— С Джереми?
— Разбира се.
— Кой е Джереми?
— Един любещ племенник, който също така е ваш предан приятел. Много приятен младеж. Жалко, че не съществува. — Докато вървяха по дългия коридор, тя го хвана под ръка. — Всичко това е представление за пред съседите, които биха се случили наблизо… Елате, чакат ви.
Минаха под свод и влязоха в огромен хол. Майорът обгърна помещението с поглед. До прозореца стоеше роял, а до него арфа. И навсякъде — и върху рояла, и върху полираните маси, блестящи под светлината на приглушени лампи — имаше снимки в сребърни рамки — спомени за едно минало, изпълнено с охолство и изящество. Яхти, мъже и жени на палубите на презокеански параходи, няколко военни портрета… и разбира се, две превъзходни попадения на някакъв участник в поло-мач. Помещението очевидно принадлежеше към класата, обитаваща тази улица от кафяв камък.
Стигнаха края на коридора; до масивна врата от махагон, чиято дърворезба и железни орнаменти като част от украсата бяха неизменна част от сигурността. Уеб не видя скривалището на обективите на инфрачервената камера, ако изобщо тук имаше такава. Сивокосата жена натисна невидим бутон; майорът чу слабо жужене.
— Вашият приятел пристигна, джентълмени. Приключвайте покера и се залавяйте за работа.
Вратата се отвори и очерта старческата, но все още изправена фигура на Дейвид Абът.
— Радвам се да ви видя, майоре — рече някогашният кротък Монах от Тайните служби и протегна за поздрав ръка.
— И аз се радвам, че съм тук, сър. — Уеб се здрависа. Зад Абът се показа още един внушителен възрастен човек.
— Това без съмнение е някой от приятелите на Джереми — каза весело. — Страшно съжалявам, но липсата на време не ни позволява пространно въведение, млади момко. Влизай, Маргарет. Горе има чудесен огън. — Той се обърна към Абът. — Обади ми се, като тръгнеш, Дейвид.
— Май е време — отговори Монаха. — Ще покажа на тези двамата как да се свързват с теб.
Едва тогава Уеб осъзна, че в стаята има и трети човек. Той стоеше в другия край, където беше малко по-тъмно. Майорът веднага го позна. Беше Елиът Стивънс, съветник на президента на Съединените щати, а някои твърдяха — и негово алтер его. Беше четирийсет и няколко годишен, слаб, с очила и излъчваше ненатрапчив авторитет.
— … ще се оправя. — Възрастният мъж, ненамерил време да се представи, беше казал нещо. Уеб не го чу, защото бе съсредоточил вниманието си върху съветника от Белия дом. — Ще чакам.
— До скоро виждане — продължи Абът, кимайки любезно на сивокосата жена. — Благодаря, сестро Мег. И умната!
— Още те бива, проклетнико.
Двамата излязоха и затвориха вратата след себе си. За момент Уеб остана неподвижен и поклати глава, усмихвайки се. Мъжът и жената, обитатели на Едно-четири-нула, Седемдесет и едно, Изток, принадлежаха на огромния хол на долния етаж точно както холът принадлежеше на атмосферата на кафявия камък, а всичко това бе неотменна част от тихата богата улица с три платна.
— Познавате ги доста отдавна, нали?
— Откакто се помня, бих казал — отговори Абът. — Той беше състезател по ветроходство, който ни свърши добра работа по време на Адриатическата гонка за операциите на Донован в Югославия. Михайлович веднъж каза, че в открито море винаги запазвал изключително самообладание и подчинявал на волята си и най-лошото време… и не се оставяй да бъдеш подведен от грацията на сестричката Мег. Тя беше едно от Безстрашните момичета — истинска пираня със страхотни зъби.
— Голяма работа са!
— Едва ли някой някога ще разбере — каза Абът, приключвайки темата. — Искам да те запозная с Елиът Стивънс. Мисля, че няма нужда да ти казвам кой е той. Уеб, Стивънс. Стивънс, Уеб.
— Звучи като име на адвокатска фирма — каза Стивънс и тръгна с усмивка през стаята и с протегната ръка. — Радвам се да се запозная с вас, Уеб. Добре ли пътувахте?