— Не и сега — отбеляза съветникът. — Мълчанието е било нарушено. От кого?
— Нали това е главният въпрос — отвърна възрастният мъж с уморен глас. — Месеци мълчание, последвани от неоправдана и необяснима активност. Работено е със сметката, фишът е променен, прехвърлени са милиони — по всичко личи, че са откраднати. И отгоре на всичко убити хора и поставени клопки за други. Но за кого, от кого? — Монаха поклати уморено глава. — Кой е този човек там?
20.
Лимузината бе паркирана между две улични лампи по диагонал срещу тежките врати с орнаменти на къщата от кафяв камък. На предната седалка седеше униформен шофьор. Такъв човек на кормилото на такава кола не беше необичайна гледка на улицата с три платна. Необичайното в случая бе фактът, че в сянката на дълбоката задна седалка седяха други двама мъже, които явно нямаха никакво намерение да излизат. Вместо това наблюдаваха изхода на къщата, сигурни, че няма да попаднат в обхвата на камерите с инфрачервени лъчи.
Единият от мъжете намести очилата си, очите зад тях бяха като на бухал и оглеждаха подозрително почти всичко, на което се спираха. Алфред Жилет, директор по наблюдение и преценка на личния състав към Съвета за национална сигурност, заговори:
— Как се радвам, че ще присъствам, когато цялата тази арогантност се сгромоляса. А още по-приятно е ти да си инструментът.
— Наистина го мразиш, нали? — каза компаньонът на Жилет, мъж с широки рамене и черен шлифер, с акцент, водещ началото си от някой славянски език.
— Ненавиждам го. Олицетворяваше всичко, което мразя във Вашингтон. Образцовите училища, къщи в Джорджтаун, ранчо във Вирджиния, тихи срещи в тихи клубове. Те си имат своя ограничен малък свят, в който не можеш да се промъкнеш — никой не ти дава. Копелета тъпи. Управляващата самодоволна аристокрация на Вашингтон. Използват интелекта и работата на другите хора, като обличат всичко това в решения с печата на тяхното благоволение. И ако си вън, ставаш част от тази атмосферна цялост, „дяволски добър персонал“.
— Преувеличаваш — каза европеецът, без да сваля поглед от къщата. — Не ти беше лошо там. Иначе никога не бихме се свързали с теб.
Жилет го изгледа накриво.
— Ако не ми беше зле, то е, защото съм твърде необходим на такива като Дейвид Абът. Съхранявам в мозъка си хиляди факти, за които те навярно никога не биха се сетили. За тях просто е по-лесно да ме слагат там, където са въпросите, където трябва да се търсят разрешения на проблеми. Директор по наблюдение и преценка на личния състав! Създадоха този пост и тази титла за мен. И знаеш ли защо?
— Не, Хенри — отговори европеецът, поглеждайки часовника си. — Не знам защо.
— Защото нямат търпението да се ровят часове наред в хиляди резюмета и досиета. Предпочитат да обядват в „Сан Суси“ или да ораторстват в сенатските комисии, като четат страници, изготвени от други — от този невидим и безименен „дяволски добър персонал“.
— Ти си един озлобен човек — каза европеецът.
— Повече, отколкото си представяш. Цял живот върша работа, която тези копелета би трябвало да си вършат сами. И за какво? Титла и някой случаен обяд, където между стридите и ордьовъра се възползват от умствените ми способности. Хора като изключително арогантния Дейвид Абът. Те са нищо без такива като мен.
— Недей да подценяваш Монаха. Карлос не го подценява.
— И да иска, не може. Но той не знае какво да търси. Всичко, което прави Монаха, е забулено в секретност; никой не знае колко грешки е направил. А ако някоя случайно излезе на бял свят, обвиняват хората като мен.
Европеецът прехвърли погледа си от прозореца към Жилет.
— Ти си прекалено емоционален, Алфред — каза той студено. — Внимавай с тази работа.
Бюрократът се усмихна.
— Не ми пречи и мисля, че заслугите ми към Карлос я опрощават. Нека просто да приемем, че се подготвям за конфронтацията, която не бих избегнал за нищо на света.
— Добре казано — продума широкоплещестият.
— А ти? Как ме откри?
— Знаех какво да търся. — Европеецът отново се обърна към прозореца.
— Имам предвид теб самия. Работата, която вършиш. За Карлос.
— Подбудите ми не са толкова сложни. Роден съм в страна, където съдбата на образованите хора зависи от налудничавите и натрапчиви идеи на лумпени, рецитиращи марксистките си литании, без да влагат капка смисъл. Карлос също знае какво да търси.