Жилет се засмя с почти сияещ поглед.
— Значи все пак не сме толкова различни. В нашето западно общество кръвните връзки просто играят ролята на марксистката идеология.
— Може и да е така — съгласи се европеецът, поглеждайки отново към часовника си. — Още малко. Абът винаги хваща совалката в дванайсет през нощта, във Вашингтон му държат сметка за всяка минута.
— Сигурен ли си, че ще излезе сам?
— Винаги така прави, не трябва да го виждат заедно с Елиът Стивънс. Уеб и Стивънс също ще излязат поотделно; обичайният им интервал е двайсет минути един от друг.
— Как намерихте „Тредстоун“?
— Не беше чак толкова трудно. И ти допринесе, Алфред; като част от дяволски добър персонал. — Мъжът се разсмя, все още с поглед към къщата. — Каин е излязъл от „Медуза“ — това ти ни го каза и ако подозренията на Карлос се оправдаят, това означава Монаха. Ние го знаехме — връзката на Каин с него е неоспорима. Карлос ни нареди да държим Абът под двайсет и четири часово наблюдение; и при тях нещо не е наред. Когато във Вашингтон чуха изстрелите от Цюрих, Абът стана непредпазлив. Проследихме го до тук. Беше просто въпрос на настойчивост.
— Която ви отведе до Канада? До онзи мъж от Отава?
— Онзи от Отава се издаде сам, защото търсеше „Тредстоун“. Когато разбрахме каква е жената, поставихме Министерството на финансите под наблюдение и по-специално нейния отдел. Обадиха се от Париж; беше тя и му каза да започне издирване. Не знаем защо, но подозираме, че Борн може да се опита да разруши „Тредстоун“. Ако им е изменил, това е един от начините да се измъкне и парите да останат за него. Няма значение. Внезапно този началник на отдел, за когото никой извън канадското правителство не беше чувал нищо, се превърна в проблем от първостепенна важност. Кабелите за свръзка на разузнаването щяха да се подпалят. Това означаваше, че Карлос е бил прав; ти си бил прав, Алфред. Не съществува никакъв Каин. Той е измишльотина, капан.
— От самото начало — настоя Жилет. — Казах ви. Три години фалшиви доклади и съмнителни информатори. Всичко беше там!
— От самото начало. — Европеецът потъна в размисъл. — Без съмнение най-доброто творение на Монаха… докато не се случи нещо и творението не се обърна против създателите си. Всичко се обърна наопаки и се пропука по шевовете.
— Присъствието на Стивънс го потвърждава. Президентът настоява да знае.
— Необходимо е. В Отава на висок глас се разпространява подозрението, че шеф на отдел в Министерството на финансите е бил убит от американското разузнаване. — Европеецът извърна очи от къщата и погледна бюрократа. — Запомни, Алфред, ние просто искаме да разберем какво се е случило. Представих ти фактите така, както ги научихме и ние; те са неопровержими и Абът не може да ги отрече. Но те трябва да бъдат представени така, като че си ги научил сам от свои собствени източници. Шокиран си. Искаш сметка; цялата разузнавателна общност е била направена за посмешище.
— Това е самата истина — възкликна Жилет. — Направена за посмешище и използвана като маша. Никой във Вашингтон не знае нито за Борн, нито за „Тредстоун“. Те са пренебрегнали всички; това наистина е шокиращо. Няма да ми е необходимо да се преструвам. Нафукани копелета.
— Алфред — каза предупреждаващо европеецът, повдигайки ръката си в сянката, — помни за кого работиш. Заплахата не бива да се базира на емоции, а на хладнокръвна професионална жестокост. Той моментално ще те заподозре. Ти също толкова моментално трябва да разпръснеш подозренията му. Ти си този, който обвинява, не той.
— Ще го запомня.
— Добре. — Светлините на фарове от кола пронизаха стъклото. — Таксито на Абът е тук. Аз ще се погрижа за шофьора. — Европеецът посегна вдясно от себе си и превключи копче под дръжката на вратата. — Ще бъда отсреща в моята кола и ще слушам. — След това каза на шофьора: — Абът ще се появи всеки момент. Знаеш какво да правиш.
Шофьорът кимна. Двамата мъже излязоха от лимузината едновременно. Шофьорът заобиколи колата, сякаш съпровождаше богат клиент към южната част на улицата. Жилет наблюдаваше през задното стъкло; двамата мъже постояха няколко секунди един до друг; след което се разделиха и европеецът се насочи с вдигната ръка и банкнота между пръстите си към приближаващото такси. Щеше да го отпрати; плановете на клиента се били променили. Шофьорът се беше насочил към северната част на улицата и в момента влизаше в сянката на едно стълбище през две къщи от „Тредстоун Седемдесет и едно“.
Трийсет секунди по-късно погледът на Жилет бе привлечен от вратата на дома от кафяв камък. Оттам се процеди светлина и нетърпеливият Дейвид Абът се появи, оглеждайки се нагоре и надолу по улицата. От време на време поглеждаше часовника си, явно ядосан. Таксито закъсняваше, а трябваше да хваща самолет; трябваше да се подчинява на стриктно разписание. Абът слезе по стълбите и се обърна наляво, търсейки таксито, очаквайки го. След няколко секунди мина покрай шофьора. И двамата мъже сега бяха съвсем извън обсега на инфрачервените камери.