Монаха се хвърли напред. Не му оставаше нищо освен последен жест, последно предизвикателство. Европеецът натисна спусъка.
Вратата на къщата се отвори. Шофьорът се усмихна в сянката под стълбището. Яхтсмена изпращаше съветника от Белия дом и убиецът знаеше — това означаваше, че основната сигнализационна система е изключена. Разполагаше с много повече от три секунди.
— Радваме се, че се отбихте при нас — каза Яхтсмена на сбогуване.
— Много благодаря, сър.
Това бяха последните думи, излезли от устата и на двамата мъже. Шофьорът се прицели над тухления парапет и натисна два пъти спусъка. Приглушените изстрели се сляха с множеството шумове на града. Яхтсмена падна вътре. Съветникът се хвана за гърдите и се свлече по касата на вратата. Шофьорът излезе иззад стената, изкачи стълбата и подхвана мъртвото тяло на Стивънс. С нечовешка сила той вдигна мъжа от Белия дом и го захвърли във фоайето на къщата до другия убит. След това се наведе към прага на тежката бронирана врата. Знаеше какво да търси и го намери. Под прага имаше дебел електрически кабел, боядисан в същия цвят и губещ се в стената. Убиецът притвори вратата и стреля в кабела. Пукотът бе последван от пращене и искри; камерите бяха извадени от строя и сега всички екрани тъмнееха.
Отвори вратата, за да даде знак. Не беше необходимо. Европеецът пресичаше бързо тихата улица. Няколко секунди по-късно се изкачи по стъпалата, влезе и огледа фоайето и коридора — и вратата в края на коридора. Двамата мъже вдигнаха килима във фоайето, сложиха го между вратата и касата и я притвориха леко. Остана пролука от пет сантиметра и алармените датчици не показаха отклонение. Вътрешната алармена инсталация не можеше да се задейства.
Мъжете се изправиха и застанаха неподвижни в тишината. И двамата знаеха, че ще бъдат разкрити бързо. Една врата на горния етаж се отвори и се чуха стъпки и думи, изречени от мелодичен женски глас.
— Скъпи! Току-що забелязах, че проклетата камера не работи. Би ли я проверил, ако обичаш. — След кратка пауза жената заговори отново. — Не, почакай, защо не накарам Дейвид? — Отново пауза и пак заговори. — Недей тогава, скъпи, ще кажа на Дейвид!
Две стъпки. Тишина. Шум от дреха. Европеецът се загледа в стълбата за втория етаж. Запали се лампа. Дейвид… йезуитът… Монаха!
— Хвани я! — изрева на шофьора, извъртайки се назад с оръжие, което бе насочено към вратата в края на коридора.
Мъжът в униформата хукна нагоре по стълбата. Чу се изстрел. Той бе от мощно оръжие без заглушител. Европеецът погледна нагоре; шофьорът се държеше за рамото, палтото му беше пропито с кръв, а изваденият пистолет стреляше непрекъснато нагоре към площадката на стълбището.
Вратата в края на коридора се отвори рязко, в рамката застана шокираният майор с папка в ръка. Европеецът стреля два пъти. Гордън Уеб политна назад с разкъсано гърло и листовете от папката се разпиляха зад него. Мъжът в шлифера изтича при шофьора. Горе сивокосата жена лежеше мъртва до парапета, по главата и шията й течеше кръв.
— Добре ли си? Можеш ли да се движиш? — попита европеецът.
Шофьорът кимна.
— Тази кучка ми отнесе половината рамо, но ще се оправя.
— Трябва да се оправиш! — заповяда шефът, разкъсвайки шлифера си. — Сложи това. Искам Монаха тук вътре! По-бързо!
— Господи!…
— Карлос иска Монаха тук вътре!
Раненият навлече с мъка черния шлифер и се запъти надолу покрай мъртвите тела на Яхтсмена и съветника от Белия дом. Внимателно, почти скован от болка, мина през вратата и слезе по предните стълби.
Европеецът го наблюдаваше, хванал вратата, за да се увери, че ще му стигнат силите за поставената задача. Човекът наистина се справи. Беше бик, на когото Карлос задоволяваше всеки апетит. Шофьорът трябваше да внесе трупа на Дейвид Абът в къщата, сякаш помага на стар пияница, в случай че някой от улицата го видеше. След това трябваше да се справи някак с кървенето, за да закара тялото на Алфред Жилет до реката и да го погребе в тинята. Хората на Карлос лесно се оправяха с подобни неща. Разочаровани здравеняци, открили смисъла на живота си в един-единствен човек.