Мари и Джейсън се регистрираха с фалшиви имена и бяха настанени в долнопробна стая, където всеки предмет със стойност над двайсет франка бе завинтен към пода или закрепен с нитове към лакираните гетинаксови повърхности, с които бе облицована стаята. Все пак мястото имаше и една положителна черта: хладилник в общото фоайе на етажа. Знаеха, че работи, защото го чуваха. Дори при затворена врата.
— Е, кажи сега. Кой би могъл да ни праща съобщение? — попита Борн, застанал прав с чаша уиски в ръка.
— Ако знаех, щях да се свържа с тях — отвърна Мари, седнала с кръстосани крака на обърнатия стол до бюрото и без да сваля очи от него. — Може да има връзка с онова, заради което искаше да избягаш.
— Тогава значи е капан.
— Не е капан. Човек като Валтер Апфел не е извършил всичко това, за да организира капан.
— На твое място нямаше да съм толкова сигурен. — Борн отиде до един пластмасов стол и седна в него. — Нали Кьониг го направи; той ме беляза още в чакалнята.
— Кьониг е само един корумпиран редник, а не офицер от банката. Действал е на своя отговорност. Апфел не би могъл.
Джейсън вдигна поглед.
— Какво искаш да кажеш?
— Изказването на Апфел е трябвало да бъде одобрено от неговите шефове. И е направено от името на банката.
— Хайде да се обадим в Цюрих, щом си толкова сигурна.
— Те не искат. Или не знаят отговора, или не искат да ти го кажат. Последните думи на Апфел са, че „няма да дават никакви по-нататъшни пояснения. На никого“. Това също е част от посланието. Трябва да се свържем с някой друг.
Борн отпи от чашата си. Имаше нужда от алкохол, защото наближаваше моментът, когато трябваше да започне разказа за един убиец на име Каин.
— И тогава към кого се връщаме отново? Обратно в капана.
— Ти май мислиш, че знаеш кой стои зад цялата тази работа, не е ли така? — Мари посегна към цигарите си на бюрото. — И затова се опитваш да избягаш, нали?
— И на двата въпроса отговорът е „да“. — Моментът настъпи. Посланието от Карлос дойде! Аз съм Каин и ти трябва да се разделиш с мен! Трябва да те загубя. Но най-напред е Цюрих и ти трябва да ме разбереш. — Статията е скалъпена с цел да открият мен.
— Не споря за това — прекъсна го тя и го изненада с реакцията си. — Доста размишлявах. Те знаят, че доказателствата са фалшиви — толкова очевидно фалшиви, че чак е смешно. Полицията в Цюрих съвсем основателно очаква, че ще се свържа с канадското посолство… — Мари млъкна с незапалена цигара в ръка. — Господи, Джейсън, ами че точно това искат да направим!
— Кой го иска?
— Онзи, който ни изпраща посланието. Те знаят, че аз нямам друг избор, освен да се свържа с посолството и да поискам закрилата на канадското правителство. Не се сетих по-рано, защото вече бях говорила с посолството, с онзи, как му беше името — Дьони Корбелие, но той не ми каза абсолютно нищо. Само изпълни молбата ми, нищо друго. Но това беше вчера… Не днес, не тази вечер. — Мари се отправи към телефона на нощното шкафче.
Борн се надигна бързо от стола си и я спря, като я хвана за ръката.
— Недей — каза твърдо.
— Защо?
— Защото не си права.
— Права съм, Джейсън! Нека ти докажа.
Борн се изправи пред нея.
— Струва ми се, че ще е по-добре да изслушаш какво имам да ти кажа.
— Не! — изкрещя Мари и го изненада неимоверно. — Не искам да чувам. Не сега!
— Само преди час в Париж то бе единственото, което искаше да чуеш. Чуй го тогава!
— Не! Преди един час ми се умираше! Ти беше решил да избягаш. Без мен. И знам, че това ще се случи отново и отново, докато най-накрая не приключи за теб. Чуваш думи, виждаш образи и ти идват наум откъслеци от неща, които не разбираш, но понеже те съществуват, ти сам се обричаш на смърт! И ще продължаваш да го правиш, докато някой не ти каже, че какъвто и да си бил… има хора, които са те манипулирали и които ще те пожертват и ще си измият ръцете с тебе! Но там накъде има и някой, който иска да ти помогне, да ни помогне! Ето това е посланието! Знам, че съм права. Искам да ти го докажа. Остави ме!
Борн хвана ръцете й и я погледна смълчан. Красивото й лице беше изпълнено с болка и болезнена надежда, очите й молеха. Ужасната болка достигна до всяко кътче от тялото му. Може би така беше по-добре; щеше сама да се убеди и страхът да я принуди да чуе и да разбере. За тях вече нищо не съществуваше. Аз към Каин…
— Добре, ще се обадиш, когато аз ти кажа. — Той я пусна и отиде при телефона. Набра рецепцията на „Оберж дьо Коан“. — Обаждам се от триста четирийсет и първа стая. Току-що говорих с приятели от Париж; те ще дойдат след малко тук. Бихте ли им ангажирали стая на същия етаж… Добре. Казват се Бригс. Американци са. Ще сляза да платя предварително и ще ми дадете ключа… Чудесно. Благодаря.