— Какво правиш?
— Искам да ти докажа нещо — заяви. — Дай ми своя рокля — продължи. — По възможност по-дълга. Най-дългата.
— Какво?
— Щом искаш да се обадиш, прави каквото ти казвам.
— Ти не си в ред.
— Признал съм го отдавна — отвърна той, докато вадеше от куфара панталон и риза. — Роклята, ако обичаш.
Петнайсет минути по-късно стаята на мистър и мисис Бригс, на отсрещната страна на коридора, шест стаи през тяхната, бе готова. Дрехите бяха подредени и отделни лампи светеха, другите не, защото крушките бяха отвъртени.
Джейсън се върна в тяхната стая. Мари стоеше до телефона.
— Готови сме.
— Какво си направил?
— Което исках и което трябваше. Сега можеш да се обадиш.
— Много е късно. Може и да го няма.
— Мисля, че ще е там. Ако го няма, ще ти дадат домашния му телефон. Името му го има на записите на разговорите с Отава. Или би трябвало да го има.
— Сигурно го има.
— Тогава значи са се свързали с него. Запомни ли какво ти казах да говориш?
— Да, но не виждам смисъл. Няма никаква връзка. Знам, че не греша.
— Ще видим. Просто кажи думите, които аз ти казах. Ще стоя до теб и ще слушам. Хайде.
Тя вдигна слушалката и набра номера. Седем секунди по-късно централата на посолството отговори и я свързаха с Дьони Корбелие. Беше един часът и петнайсет минути през нощта.
— Всемогъщи боже, къде си в момента?
— Значи си чакал да се обадя?
— Надявах се, че ще се обадиш, иначе щеше да е много лошо. Тук е истинска лудница. Чакам от пет часа следобед.
— И Алън така почака. В Отава.
— Кой Алън? За какво говориш? Къде се намираш, по дяволите?
— Първо искам да знам ти какво имаш да ми казваш.
— Да ти казвам ли?
— При теб има послание за мен, Дьони. Какво е то?
— Какво какво е? Какво послание?
Лицето на Мари пребледня.
— Не съм убивала никого в Цюрих. Не бях…
— Тогава, по дяволите — прекъсна я аташето, — ела веднага. Ще ти осигурим всякаква възможна закрила. Тук никой не може да те пипне с пръст.
— Дьони, изслушай ме! Досега си чакал да се обадя, нали?
— Да, разбира се.
— Някой ти е казал да чакаш, така ли е?
Пауза. Когато Корбелие заговори отново, гласът му беше приглушен.
— Да, каза ми. Те ми казаха.
— Какво ти казаха?
— Че отчаяно се нуждаеш от нашата помощ.
Мари задиша по-спокойно.
— И искат да ни помогнат?
— „Ни“ — отвърна Корбелие, — ще рече, че той е с теб?
Лицето на Борн беше до нейното, главата му наклонена, за да чува какво говори Корбелие. Кимна.
— Да — отговори тя. — Заедно сме, но той излезе за малко. Всичко това са измислици, не ти ли го казаха?
— Казаха само, че трябва да те открием и да ти осигурим закрила. Те наистина искат да ти помогнат; искат да изпратят кола за вас. Една от нашите. Дипломатическа.
— Кои са тези „те“?
— Не знам имената им, но и не ми е необходимо. Знам положението и ранга им.
— Положение ли?
— Те са специалисти. От Федералната сигурност. Какво повече ти трябва?
— Имаш ли им доверие?
— Боже мой, да! Свързаха се с мен чрез Отава. Нарежданията им идват директно от Отава.
— Сега в посолството ли са?
— Не, свързвам се с тях по телефона. Господи, Мари, къде си в момента?
Борн кимна отново и тя отговори.
— Намираме се в „Оберж дьо Коан“ в Монруж. Под името Бригс.
— Веднага ще ви пратя кола.
— Недей, Дьони! — възпротиви се Мари, гледайки Джейсън, чийто поглед й заповядваше да слуша инструкциите му. — Изпрати я сутринта. Първото нещо, което ще направиш на разсъмване — след четири часа. Става ли?
— Не мога да го направя! За твое добро е.
— Трябва. Не ме разбирай погрешно. Той е въвлечен в някаква мръсотия и е изплашен. Иска да избяга. Ако разбере, че съм ти се обаждала, ще избяга още сега. Дай ми малко време. Трябва да го разубедя да промени намеренията си. Само няколко часа. Той е объркан, но дълбоко в себе си знае, че съм права. — При тези думи Мари погледна Борн.
— Какъв е този тип, да му се не види?
— Изплашен — отвърна тя. — Манипулирали са го. Трябва ми време. Дай ми го.
— Мари… — Корбелие млъкна. — Добре. Първата ми работа утре сутринта. Да речем… в шест. И, Мари, те искат да ти помогнат. Могат да ти помогнат.
— Знам. Лека нощ.
— Лека нощ.
Мари затвори телефона.
— Сега ще чакаме — каза Борн.
— Не знам какво доказваш. Естествено, той ще се обади на федералните и, естествено, че те ще цъфнат тук. Какво очакваш? Той почти си призна какво се кани да направи, защото счита, че така е правилно.