— И според теб тъкмо хората от Федералното ни изпращат посланието?
— Предполагам, че ще ни отведат при когото трябва. Или ако въпросните хора са прекалено далеч, ще ни свържат с тях. В целия си професионален живот никога не съм била по-уверена в твърдението си.
Борн я погледна.
— Надявам се да си права, защото само твоят живот ме интересува. Нищо друго. Ако „доказателствата“ против теб в Цюрих не са част от някакво послание и ако са били изфабрикувани от експерти с единствената цел да открият мен — и полицията наистина е повярвала на всичко това — тогава аз наистина съм изплашен тип, както ме описа на Корбелие. Няма човек, който повече от мен да иска да си права. Но мисля, че не си.
В два часа и три минути осветлението в коридора на мотела примигна и угасна. Дългият коридор потъна в относителна тъмнина, лампите на стълбищната площадка бяха единствените източници на светлина. Борн беше загасил лампите в стаята им и стоеше до вратата с пистолет в ръка, като наблюдаваше коридора през полуоткрехнатата врата. Мари стоеше зад него и надничаше през рамото му. И двамата мълчаха.
Стъпките се чуваха, въпреки че бяха много тихи. Тихи, прокрадващи се, два чифта обувки, които изкачваха стълбите. След няколко секунди в полумрака изникнаха фигурите на двама мъже. Мари неволно си пое шумно дъх; Джейсън се пресегна зад себе си и рязко запуши устата й с ръка. Той разбра. Беше разпознала единия от двамата, въпреки че го беше виждала само веднъж. На Щепдекщрасе в Цюрих, минути преди един друг да заповяда да я екзекутират. Беше русият, когото изпратиха в стаята на Борн, момчето за всичко, което бяха изпратили в Париж, за да разпознае пропуснатата мишена. В лявата му ръка светеше малък фенер, а в дясната държеше пушка с дълга цев със заглушител.
Спътникът му беше по-нисък и набит, походката му напомняше животинска, рамената и бедрата се движеха в плавния ритъм на стъпките. Реверите на сакото му бяха вдигнати, а на главата си имаше широкопола шапка, която закриваше физиономията му. Борн се загледа в мъжа; нещо в него му беше познато, фигурата, походката, начинът, по който накланяше главата си. Какво беше то? Какво беше то? Той го познаваше.
Но нямаше време да мисли за това; двамата мъже наближаваха към стаята, резервирана на името на мистър и мисис Бригс. Русия вдигна фенерчето и освети първо номера на стаята, а след това бравата и ключалката.
Това, което последва, беше изпълнено с хипнотизираща ефикасност. Набитият протегна под лъча на фенерчето дясната си ръка с връзка ключове и пръстите му избраха един от тях. В лявата му ръка се появи оръжие със заглушител, чиято форма извънредно много напомняше тази на мощния германски Щерлихт Лугер, бил на въоръжение в Гестапо през Втората световна война. Изстрелите му пробиваха армирана стомана и бетон, а звукът не надвишаваше силата на романтично покашляне. Идеално оръжие за залавяне на държавни изменници нощем в тихи улици, като живеещите наоколо се обезпокояват на следващата сутрин и то само от вестта, че някой е изчезнал.
По-ниският пъхна ключа, превъртя го тихо и наведе дулото на пушката към ключалката. Три бързи изстрела бяха съпроводени от проблясвания. Дървесината около бравата се разхвърча. Вратата се отвори. Двамата убийци нахлуха вътре.
Сърцата на Джейсън и Мари отброиха два удара в тишината. След това от тъмнината долетя тътен на приглушени изстрели и бели проблясъци. Вратата се затръшна, но не остана дълго затворена, защото отвътре се дочуха нови звуци на сблъсъци и удари. Най-сетне онези отсреща намериха лампата, запалиха я за малко, после тя бе запратена яростно на пода. Разхвърча се стъкло. От гърлото на единия се изтръгна яростен вик на бясно разочарование.
Двамата убийци изхвърчаха навън с насочени напред оръжия, явно очаквайки някаква клопка и озадачени от липсата на такава. Стигнаха до стълбите и се втурнаха надолу, защото вратата вдясно от стаята на мистър и мисис Бригс се отвори. Показа се някакъв гост на хотела, премигна, повдигна рамене и се прибра. В тъмния коридор се възцари тишина.
Борн остана на място и обгърна с ръка Мари Сен-Жак. Тя трепереше, с глава притисната в рамото му, дишаше конвулсивно и не можеше да възприеме случилото се. Той изчака малко, докато треперенето се успокои и дишането й се нормализира. Не можеше да чака повече; тя трябваше да се убеди със собствените си очи. Да види всичко и впечатлението да се запечата неизличимо в съзнанието й. Трябваше да разбере окончателно. Аз към Каин. Аз съм смърт.