— Хайде — прошепна й.
Изведе я в коридора и тръгна решително към стаята, която сега беше неговото доказателство. Отвори счупената врата и влязоха вътре.
Тя стоеше неподвижно, едновременно отровена и хипнотизирана. В пространството, вдясно от тях, се виждаха беглите очертания на силует. Светлината зад него беше толкова слаба, че наистина се различаваха само контурите й, и то едва когато очите привикнеха към странната смесица от мрак и слаби отблясъци. Беше фигура на жена в дълга вечерна рокля, чиито поли се полюшваха леко на полъха от отворения прозорец.
Прозорец. Точно пред него стоеше друга фигура, също едва забележима. Светлините на далечната магистрала очертаваха бегло силуета й. Тя сякаш внезапно помръдна — бързи, почти неуловими движения на дрехата — на ръцете.
— О, господи — изрече вкаменена Мари. — Запали лампите, Джейсън.
— Не работят — отговори той. — Само двете нощни. Те намериха едната. — Той тръгна предпазливо през стаята и намери лампата, която търсеше. Беше на пода до стената. Коленичи и я включи. Мари потръпна.
В рамката на вратата на банята бе закрепена с измъкнати от завесите конци нейната рокля и се полюшваше от невидим вятър. Беше съдрана от куршумите.
Ризата и панталонът на Борн бяха защипани в рамката на по-далечния прозорец. От плата между двата ръкава не бе останало нищо, а нощният бриз минаваше през дупките и караше дрехата да помръдва нагоре и надолу. Бялата риза бе пронизана диагонално от поне пет-шест куршума, там, където би трябвало да са гърдите.
— Ето го твоето послание — каза Джейсън. — Сега вече знаеш какво е то. А пък аз вече мисля, че ще трябва да изслушаш това, което имам да ти казвам.
Мари не отвърна. Вместо това пристъпи бавно към роклята и започна да я разглежда, като че не вярваше на очите си. После се обърна рязко с блуждаещ поглед, като едва сдържаше сълзите си.
— Не! Не може да бъде! Нещо не е наред! Обади се в посолството.
— Какво?
— Направи каквото ти казвам. Веднага!
— Стига, Мари. Проумей го най-накрая.
— Не, да ти се не види! Ти трябва да проумееш! Не трябваше да става така. Не можеше да стане!
— Но стана.
— Обади се в посолството! Използвай този телефон тук и се обади веднага. Търси Корбелие. Бързо, за бога! Ако означавам нещо за теб, направи както ти казвам!
Борн не можа да й откаже. Вълнението й се отразяваше зле и на двамата.
— Какво да му кажа? — попита той, отивайки към телефона.
— Първо се свържи с него! Точно от това ме е страх, …о, боже, страх ме е!
— Кой е номерът?
Тя му го каза; той набра и зачака отсреща да отговорят. Когато най-после това стана, телефонистката беше изпаднала в паника, гласът й ту спадаше, ту се извисяваше и от време на време почти не й се разбираше. На заден фон се чуваха викове и резки команди, изричани бързо на английски и френски. След няколко секунди Джейсън разбра и защо.
Дьони Корбелие, аташе на Канада, излязъл на стълбите на посолството на авеню Монтен в два без двайсет през нощта и бил прострелян в гърлото. Починал на място.
— Ето и останалата част от посланието, Джейсън — прошепна Мари и го погледна пребледняла. — А сега ще изслушам всичко, което имаш да ми кажеш. Защото там някъде наистина има някой, който се опитва да стигне до теб и да ти помогне. Имало е послание; но не за нас и не за мен. Само за теб. И само ти е трябвало да го разбереш.
22.
Един по един четиримата мъже пристигнаха в претъпкания хотел „Хилтън“ на Шестнайсета улица във Вашингтон. Всеки от тях се качи на различен асансьор и слезе два или три етажа над или под нужния и стигна до уреченото място по стълбите. Нямаше време да се срещат извън границите на окръг Колумбия; кризата беше несравнима. Мъжете бяха от „Тредстоун Седемдесет и едно“ — оцелелите. Останалите бяха мъртви, избити зверски в тихата улица с три платна в Ню Йорк.
Две от лицата бяха известни на обществото — едното повече от другото. Първият беше възрастен сенатор от Колорадо, а вторият — бригаден генерал Ъ. А. Крофорд — Ъруин Артър, в свободен превод — Железния задник — известен говорител на Военното разузнаване и пазител на архивите и информационните му банки. Другите двама бяха практически неизвестни, освен в коридорите на собствените си учреждения. Единият бе военноморски офицер на средна възраст, прикрепен към информационния контрол на 5-а Военноморска област. Четвъртият и последен бе четирийсет и шест годишен ветеран от Централното разузнавателно управление, кльощава, натегната пружина от напиращ гняв и с бастун. Кракът му беше откъснат от граната в Югоизточна Азия. Навремето бил дълбоко законспириран агент на операция „Медуза“. Името му беше Александър Конклин.