Преди три седмици в Швейцария беше положил началото на историята с думите: Животът ми започна преди шест месеца в малко село на Средиземноморието, наречено Ил дю Пор Ноар.
Сега бе започнал с тихата декларация: Известен съм като Каин.
Беше казал всичко, без да пропуска нищо, което си спомняше, включително и страховитите видения, избухнали в главата му при думите на Жаклин Лавие в ресторанта със свещниците в Аржантьой. Имена, събития, градове… убийства…
„Медуза“.
— Всичко съвпада. Няма нещо, което да не знам и което да не е било загнездено някъде в ъглите на паметта ми и да се е опитвало да излезе на бял свят. Това е самата истина.
— Било е истината.
Той я погледна отблизо.
— Сгрешихме и двамата, не виждаш ли?
— Сигурно. Но също така бяхме и прави. Ти беше прав и аз бях права.
— За кое?
— За теб. Държа да ти го кажа пак, хладнокръвно и аргументирано. Ти предложи живота си в замяна на моя още преди да ме познаваше; това решение не може да е на човека, когото ми описа. Дори той да е съществувал, вече го няма. — Очите на Мари гледаха умоляващо, макар че гласът й бе спокоен. — Ти го каза, Джейсън. „Това, което човек не си спомня, не съществува. За него.“ Възможно е тъкмо пред това да си изправен. Можеш ли да му обърнеш гръб и да си отидеш?
Борн кимна. Беше настъпил кошмарният миг.
— Да. — Отвърна. — Но сам. Без теб.
Мари дръпна от цигарата си и го погледна. Ръката й трепереше.
— Ясно. Значи това е решението ти.
— Така трябва.
— И какво? Ще изчезнеш най-геройски и аз ще остана неопетнена, така ли?
— Трябва.
— Много ти благодаря. Какво си въобразяваш, че си, по дяволите?
— Какво?
— За кого се мислиш, по-дяволите!
— Аз съм човек, когото наричат Каин. Търсят ме всички правителства — всички полиции — от Азия до Европа. Някакви хора във Вашингтон искат да ме убият заради това, което мислят, че зная; наемен убиец на име Карлос иска да ме застреля в гърлото заради това, което съм му причинил. Помисли малко. Колко дълго смяташ, че ще съм в състояние да се измъквам от тези армии, преди да ме хванат, обградят и убият? Така ли искаш да свърши животът ти?
— Милостиви боже, не! — извика Мари. Изглежда, нещо измъчваше силно аналитичния й мозък. — Възнамерявам да изгния с петдесетгодишна присъда в швейцарски затвор или да бъда обесена за неща, които не съм направила в Цюрих.
— Има начин да се оправи онова в Цюрих. Помислил съм за него. Мога да го направя.
— Как? — Тя загаси цигарата си в пепелника.
— За бога, какво значение има? Ще направя самопризнания. Ще докажа, че аз съм го сторил. Не знам още, но мога да го направя! Мога да върна отново нормалния ход на живота ти. Трябва да го върна!
— Не е този начинът.
— Защо?
Мари погали лицето му и гласът й отново стана нежен, а внезапната студенина изчезна.
— Защото току-що отново ти доказах, че съм права. Дори обреченият — толкова убеден в собствената си вина — би го забелязал. Човекът на име Каин никога не би направил това, което ти току-що ми предложи. За никого.
— Аз съм Каин!
— Въпреки че ме принуди да се съглася с теб, че си бил, вече не си.
— Категорична реабилитация ли? Саморъчна лоботомия? Пълна загуба на връзката с действителността? Може и това да е истината, но тя няма да възпре онези, които ме търсят. Няма да им попречи — да му попречи — да дръпне спусъка.
— Това е най-лошото и аз не съм готова да го призная.
— Тогава значи не си готова да погледнеш фактите в очите.
— Виждам два факта, които ти, изглежда, пренебрегваш. Аз не мога. Ще живея с тях до края на дните си, защото се чувствам отговорна. Двама мъже бяха убити по най-брутален начин, защото застанаха между теб и посланието, което някой се опита да ти изпрати. Чрез мен.
— Видя посланието на Корбелие. Колко дупки от куршуми имаше? Десет, петнайсет?
— Значи са го използвали! Чу ли какво каза той по телефона. Аз също. Той не лъжеше; опитваше се да ни помогне. Ако не на теб, на мен със сигурност.
— … Възможно е.
— Всичко е възможно! Не знам точните отговори, но не мога да се съглася с теб, Джейсън. Има неща, които не могат да бъдат обяснени — а трябва. Ти никога не си казвал или показвал, че имаш нужда или поне склонност да бъдеш това, което твърдиш, че си бил! А такъв човек не може да не го носи в себе си. Или не си такъв. Не можеш да бъдеш.