Борн взе ръката й и я стисна като на ядосано разтреперано дете.
— Не е въпрос на чувства или мисли. Видях сметката в Гемайншафт; вноските датират доста от отдавна. Те съвпадат с всичко, което научих.
— Но тази сметка и тези вноски може да са създадени вчера, или миналата седмица, или преди шест месеца! Всичко, което си чул или прочел за себе си, може да е измислица, създадена от тези, които искат да заемеш мястото на Каин! Ти не си Каин, но те искат да мислиш, че си, и искат и другите да мислят същото. Но там някъде има някой, който знае, че не си Каин и се опитва да ти го каже… И аз имам доказателство. Любимият ми е жив, но двама мои приятели са мъртви, защото застанаха между теб и онзи, който се опитва да ти изпрати посланието и да ни спаси живота. Те бяха убити от същите онези хора, които искат да те принесат в жертва на Карлос вместо Каин…Преди каза, че всичко съвпада. Не беше така, Джейсън, но сега вече е! Това обяснява теб самия.
— Празна черупка, без спомените дори, които си въобразява, че има. С демони в главата, опитващи се да излязат навън по всякакъв възможен начин? Розова перспектива, няма що.
— Това не са демони, скъпи мой. Те са част от теб — гневни, яростни, виещи от желание да се измъкнат навън, защото нямат нищо общо с черупката, която си им дал.
— А какво ще стане, ако я строша, какво ще намеря?
— Много неща. Някои добри, някои лоши и много болка. Но Каин няма да е там. Обещавам ти. Аз вярвам в теб, скъпи мой. Моля те не се предавай.
Той продължи да стои зад стъклената врата, издигната помежду им.
— Ами ако грешим? Напълно? Тогава какво?
— Остави ме веднага. Или ме убий. Не ми пука.
— Аз те обичам.
— Знам. Точно за това не ме е страх.
— В офиса на Лавие намерих два телефонни номера. Единият беше цюрихски, а другият тук, в Париж. Ако ми върви, може да ми помогнат да намеря единствения номер, който ми е необходим.
— В Ню Йорк ли? „Тредстоун“?
— Да. Отговорът е там. Щом не съм Каин, някой на този номер трябва да знае кой съм.
Прецениха, че ще бият много по-малко на очи в тълпата на града, отколкото в усамотената провинциална странноприемница и тръгнаха към Париж. Русокос мъж с очила с рогови рамки и хубава жена без грим и опъната назад коса с вид на студентка от последните курсове в Сорбоната, които изглеждаха съвсем на място в Монмартр. Взеха си стая в „Терас“ на Рю де Местр и се регистрираха като съпружеска двойка от Брюксел.
Вече в стаята, постояха малко прави, нямаше нужда от думи за това, което всеки от тях виждаше и изпитваше. После се приближиха един до друг, докосвайки се и прегръщайки се взаимно, изолирани за момент от недружелюбния свят, който отказваше да им даде покой, и ги караше да балансират върху опънато въже над черна бездна; и за двамата краят щеше да настъпи дори ако паднеше само единият.
Борн не можа да промени моментално окраската си. Щеше да бъде фалшива, а нямаше място за фалш.
— Трябва да отпочинем малко — каза. — Нуждаем се от сън. Денят ще бъде дълъг.
Любиха се. Нежно, всецяло, всеки с другия в топлия, ритмичен уют на леглото. После настъпи глупав момент, когато останаха без дъх и трябваше да променят ъгъла на телата си. И двамата се разсмяха. Този смях беше тих и отпърво дори смутен, но глупостта на положението принадлежеше неотменно на нещо дълбоко между тях. Когато моментът отмина, те се прегърнаха още по-здраво, с твърдото намерение да се откъснат от ужасните звуци и гледки на мрачния свят, който продължаваше да ги подмята във вихрушките си. За миг се озоваха в съвсем друг свят, синьо море и слънце изместиха мрака. Втурнаха се към него трескаво и яростно, после нахълтаха и го намериха.
Заспаха изтощени, с преплетени пръсти.
Борн се събуди пръв от шума на клаксоните и уличното движение долу под тях. Погледна часовника си; беше един и десет по обед. Бяха спали почти пет часа — едва ли достатъчно, но и това стигаше. Денят наистина щеше да бъде дълъг. Не беше сигурен какво точно го очаква; знаеше само, че съществуват два телефонни номера, които трябваше да го отведат до трети в Ню Йорк.
Обърна се към Мари, която дишаше дълбоко до него, лицето й — красивото й изразително лице бе наклонено към ръба на възглавницата и устните й бяха полуотворени на сантиметри от неговите. Той я целуна и тя го прегърна, все още със затворени очи.