— Как?
— Чрез името му. Ако той е всичко, което ти каза, че е, сигурно много държи на него. Съобщението за герой на Франция, свързан със свиня като Карлос, би имало огромен ефект. Ще го заплаша, че ще отида в полицията и във вестниците.
— Той просто ще отрече. Ще заяви, че това е абсурдно.
— Нека. Нищо няма да излезе. В офиса на Лавие беше намерен неговият номер, а не нечий друг. Отричането на този факт ще излезе на една и съща страница със съобщението за трагичната му смърт.
— Да, но все пак трябва да стигнеш до него по някакъв начин.
— Ще стигна. Нали си падам малко хамелеон.
Улицата с три платна му изглеждаше позната, но не в смисъл, че беше минавал преди по нея. Атмосферата му бе позната. Две редици добре поддържани каменни къщи с блестящи врати и прозорци, излъскани метални орнаменти, чисти стълбища и светли стаи зад висящи растения. Беше улица, градена с пари, в богатата част на града и той знаеше, че е бил на такава улица и преди и това бе имало някакво значение за него.
Беше 7.35 вечерта, мартенската нощ беше студена, небето ясно и хамелеонът с подобаваща окраска. Русата коса на Борн се криеше под кепе, а вратът му се гушеше в яката на яке, на гърба на което беше изписано името на някаква служба за куриерски услуги, през рамото си носеше преметната брезентова чанта, почти празна, която допълваше облика му на куриер. Беше към края на обиколката си. Трябваше да спре само на още две-три места, или на четири-пет, щеше да прецени на място. Пликовете, които пускаше в пощенските кутии, не бяха всъщност пликове, а брошури, рекламиращи удоволствията на Бато Роше. Взе ги от фоайето на един хотел. Канеше се да избере няколко къщи в близост до дома на генерал Вилие. Очите му щяха да запомнят всичко наоколо и да търсят преди всичко нещо конкретно. Какви предохранителни мерки бе взел генерал Вилие? Кой охраняваше генерала и колко бяха.
И понеже беше сигурен, че ще открие или кола с хора, или други, които да обхождат постовете си, много се изненада, когато всъщност нищо не откри. Андре Франсоа Вилие, милитарист, говорител на своята кауза и основна връзка на Карлос, нямаше никаква външна охрана или нещо подобно. Ако наистина охраняваха, то това ставаше някъде отвътре. А като се вземеше предвид колко голямо бе престъплението му, генерал Вилие бе или арогантен до безразсъдство човек, или пълен глупак.
Джейсън изкачи стъпалата на къща в съседство. Входът на Вилие бе на не повече от пет-шест метра. Джейсън пъхна брошурата в процепа на пощенската кутия и погледна към прозорците на къщата на Вилие, за да открие някакво лице или фигура. Нямаше.
Вратата на пет метра от него неочаквано се отвори. Борн се сниши и пъхна ръката си под палтото за пистолета с мисълта, че е пълен глупак; някой по-наблюдателен от него го беше забелязал. Но думите, които чу, го убедиха, че не е така. Възрастна съпружеска двойка — прислужница в униформа и мъж в тъмно палто — си говореха на вратата.
— Провери още веднъж дали пепелниците са почистени — каза жената. — Знаеш той колко мрази препълнени пепелници.
— Излиза с колата следобед — отвърна мъжът. — Което значи, че те са препълнени вече.
— Почисти ги в гаража. Имаш време. Той ще се забави поне още десет минути. Трябва да е в Нантер след осем и половина.
Мъжът кимна, подръпна реверите на сакото си и заслиза по стълбите.
— Десет минути — измърмори безцелно.
Вратата се затвори и тишината отново заля улицата. Джейсън се надигна и хвана парапета, без да изпуска от погледа си мъжа, който бързаше надолу по тротоара. Не беше сигурен къде е Нантер, знаеше само, че е предградие на Париж. И ако Вилие шофираше сам и щеше да е сам в колата си, нямаше смисъл да отлага сблъсъка си с него.
Борн намести чантата на рамото си и слезе бавно по стълбите. После зави наляво по тротоара. Десет минути.
Наблюдаваше през страничното стъкло как входната врата се отвори и от къщата излезе генерал Андре Франсоа Вилие. Беше среден на ръст, набит мъж в края на шейсетте, а може би в началото на седемдесетте си години. Не носеше шапка, беше с ниско подстригана сива коса и грижливо поддържана бяла брадичка. Стойката му бе елегантна по военному, безспорно агресивна, все едно човекът бе готов да руши въображаеми стени.
Борн го гледаше очарован и се чудеше какво ли безумие бе вкарало такъв човек в отвратителния свят на Карлос. Но независимо от причините, те несъмнено бяха неумолими, защото този човек беше неумолим. И това го правеше опасен — защото беше уважаван и се ползваше с доверието на своето правителство.
Вилие се обърна, каза нещо на прислужницата и погледна ръчния си часовник. Жената кимна и затвори вратата, а генералът тръгна енергично надолу по стълбището, заобиколи предния капак на огромна лимузина и се насочи към шофьорското място. Отвори вратата, качи се, запали мотора и потегли бавно към средата на улицата. Джейсън изчака, докато колата стигна ъгъла и зави надясно. Изкара реното от паркинга и даде газ, стигна навреме кръстовището, за да види как през няколко пресечки по-нататък Вилие поема на изток.