Отвори се врата и блесна широк лъч светлина, след което се появи един мъж в бяло сако. Той застана на едно място и запали цигара в шепите си. Борн погледна наляво, надясно и нагоре към терасата, но никой не се появи. Всеки часовой би се обезпокоил от внезапната светлина, появила се на три метра под мястото на конференцията. Отвън нямаше охрана. Таеше се — както и в къщата на Вилие в Парк Монсо — вътре.
На вратата се появи още един мъж, също в бяло сако, но с шапка на главен готвач. Гласът му беше гневен, говореше френски с гасконски акцент.
— Докато ти пикаеш, ние се потим! Количката с десертите е полупразна. Отивай да я заредиш. Веднага, тъпако!
Мъжът се обърна и вдигна рамене. Загаси цигарата си и се върна вътре, като затвори вратата след себе си. Светлината изчезна, останаха само лунните лъчи, но и те бяха достатъчни да осветяват терасата. Там нямаше никой, никакъв часовой не патрулираше до масивната двойна врата към помещението.
Карлос. Намери Карлос. Хвани Карлос. Каин е вместо Чарли, а Делта вместо Каин.
Борн прецени разстоянието и препятствията. Намираше се на около петнайсет метра от гърба на сградата и на около три-четири от парапета на терасата. На външната стена имаше два отдушника, от които излизаше пара, а до тях улук, от който човек можеше да се хване за парапета. Ако успееше да се покатери по водосточната тръба и да стъпи на по-ниския отдушник, можеше да се хване за парапета и да се прехвърли на терасата. Но трябваше да си съблече палтото, за да не му пречи. Свали го, пусна го в краката си, сложи шапката отгоре и покри всичко с треволяци. След това излезе от горичката и се запъти по чакъла възможно най-бързо към водосточната тръба.
Вече в сянката, подръпна тръбата. Изглеждаше здрава. Протегна ръката си колкото можа, подскочи, подпря крака на стената и се изкачи до нивото на първия отдушник. Стъпи на него и се вдигна нагоре по тръбата. Оставаха му трийсетина сантиметра до парапета. Трябваше да се отблъсне от отвора на отдушника и да подскочи, за да го достигне.
Вратата под него се отвори и пространството наоколо се обля в бяла светлина. Някаква фигура, опитваща се да запази равновесие, изскочи навън, последвана от шефа с бялата шапка, който крещеше:
— Пикльо такъв! Ти си един пияница и нищо повече! Цяла вечер си пиян, простако! По пода на цялата зала има сладкиши… това на нищо не прилича. Изчезвай от тук, няма да получиш нито су!
Вратата се затръшна и ключалката щракна, очевидно за последно. Джейсън се вкопчи в тръбата, лактите и коленете го боляха, по челото му изби пот. Мъжът отдолу залитна назад, правейки недвусмислени жестове с дясната си ръка по адрес на шефа си, който вече се беше скрил. Разфокусираният му поглед зашари по стената и спря на лицето на Борн. Джейсън пое дълбоко дъх и очите им се срещнаха. Мъжът се опули, премигна и отново се опули. Тръсна глава, притвори очи и пак ги отвори широко, за да осъзнае гледката, в съществуването на която не беше съвсем сигурен. Отстъпи назад, залитна и тръгна по права линия, явно решил, че привидението насред стената е плод на затормозения му мозък. После зави покрай ъгъла на сградата. Човекът бе постигнал душевен покой, отказвайки да възприеме явната глупост, хвърлила се в очите му.
Борн пое отново въздух, остави тялото си да се отпусне тежко на стената. Но това трая само миг. Болката в коляното обхвана целия крак и той започна да се схваща. Борн подскочи, хвана с дясната си ръка желязната основа на парапета, отблъсна се с лявата от тръбата, след което се хвана и с нея. Притисна коленете си към мазилката и бавно започна да се повдига, докато главата му се оказа над ръба на терасата. Тя беше пуста. Той се прехвърли на нея.
Терасата се използваше през пролетта и лятото. На асфалтирания под можеха да се поберат десет-петнайсет маси. В средата на стената, преграждаща закритата част, беше широката двойна врата, която бе видял от гората. Фигурите вътре стояха неподвижно и за миг Джейсън се почуди дали не е задействала някаква аларма — и дали не чакат него. Замръзна, с ръка на пистолета. Нищо не се случи. Той се примъкна до стената, без да излиза от сянката. Още веднъж долепи гръб до стената и се запромъква към прозореца, докато напипа рамката. Бавно вдигна глава и надникна вътре.
Това, което видя, го хипнотизира, но въобще не го изплаши. Мъжете стояха в редици — три по четирима души — с лице към Андре Вилие, който дирижираше. Тринайсет мъже, дванайсет от които стояха мирно и вниманието им бе погълнато от генерала. Бяха възрастни, но не и обикновени старци, а стари воини. Всички до един цивилни; но затова пък с лентичката на ревера, чийто цвят обозначаваше чина и военните постижения. Гледката говореше за нещо, което не можеше да се сбърка. Това бяха хора, свикнали да командват, познаващи властта. Личеше си по лицата, по очите им, по начина по който слушаха — с уважение, но не и със сляпо подчинение, винаги с право на собствено мнение. Телата им бяха старчески, но в стаята се долавяше сила. Внушителна сила. Това плашеше. Ако тези хора принадлежаха на Карлос, неговите скрити резерви бяха не само широкообхватни, но и изключително опасни. Защото събралите се тук не бяха обикновени хора, а калени професионални воини. Ако не греша грубо, помисли си Борн, безкрайният опит и степента на влиятелност вътре са зашеметяващи.