Те са самата война. Те са смъртта. На земята и от небето. От небето… от небето. Помогни ми, Мари. За бога, помогни ми!
Ето го. Светлината от светлите фарове се плъзна по пътеката, дългата черна кола отразяваше отблясъците от прожекторите. Джейсън потегли и се измъкна от сянката, но не включи фаровете. Подаде газ и стигна до първия завой, където включи фаровете си и натисна педала на газта до край. Усамотеният участък бе на около три километра и трябваше да стигне бързо до там.
Беше единайсет и десет и както и преди три часа полята се преливаха в хълмове, а мартенската луна ги обливаше с лъчите си. Сега тя се намираше в средата на небето. Джейсън стигна до мястото; беше приемливо. Отбивката от пътя беше широка, а отвъд нея имаше ливада, тъй че и двете коли щяха да успеят да отбият встрани от шосето. Най-важното в момента бе, разбира се, да накара Вилие да спре. Генералът бе стар, но не и немощен. Ако заподозреше тактиката му, можеше да мине през тревата и да се измъкне. Всичко зависеше от това да уцели точно момента и изненадата да е достатъчно убедителна.
Борн отби реното встрани, изчака в далечината да се появят фарове, обърна обратно и даде внезапно газ, извивайки рязко волана наляво и надясно. Колата се замята по шосето — шофьор, който не успява да уцели правата линия и на всичкото отгоре кара с бясна скорост.
Вилие нямаше избор и намали, докато Джейсън се приближаваше лудешки срещу него. След това, без да спира и точно когато колите бяха на не повече от пет метра една от друга, Борн изви рязко волана наляво, натисна спирачки и се завъртя настрани, а гумите изсвириха. Спря и през отворения му прозорец се чу неопределен звук — нещо като вик, нещо като писък, но във всеки случай глас, който би се изтръгнал от гърлото на болен или пиян човек, и който в никакъв случай не беше заплашителен. Джейсън остави ръцете си да се отпуснат върху рамката на прозореца и остана снижен на седалката, без да издаде повече нито звук. Пистолетът лежеше на скута му.
Чу вратата на Вилие да се отваря и погледна над кормилото. Възрастният мъж не личеше да е въоръжен и, изглежда, не подозираше нищо — по лицето му се четеше само облекчение, че катастрофата е избегната. Генералът тръгна към реното в светлината на фаровете му и ядосано извика, все едно разпитваше подчинен в Сен Сир.
— Какво значи всичко това? Какво си въобразявате, че правите? Добре ли сте? — Ръцете му хванаха основата на прозореца.
— Аз съм добре, но вие няма да бъдете — отвърна на английски Борн и вдигна пистолета.
— Какво?… — Възрастният мъж спря да диша и се изправи. — Кой сте вие и какво означава всичко това?
Джейсън излезе от реното, държейки лявата си ръка протегната над дулото на оръжието.
— Радвам се, че английският ви е добър. Влезте обратно в колата си и отбийте от шосето.
— Ами ако откажа?
— Ще ви убия още сега. Не ми трябва много, за да го направя.
— Тези думи от устата на Червените бригади ли излизат? Или от парижкият клон на „Баадер-Майнхоф“?
— Защо? Имате ли власт да им се противопоставите, ако е така?
— Плюя на тях! И на вас!
— Никой не се съмнява в смелостта ви, генерале. Влезте в колата си.
— Няма нищо общо със смелостта — каза Вилие, без да помръдне, — а е въпрос на логика. Нищо няма да постигнете, ако ме убиете, а още по-малко, ако ме похитите. Заповедите ми към прислугата и семейството ми са твърди и ясни. Израелците са абсолютно прави! Никакви преговори с терористите. Хайде, стреляй, боклук такъв! Или се махай оттук!
Джейсън се вгледа в стария воин и внезапно го загложди слабо съмнение, но реши, че не бива да се оставя да бъде измамен. Нещо в гневните очи пред него го обезпокои. Име, символ на всичко най-мръсно, съчетано с друго — символ на чест и достойнство в своята родина, би могло да предизвика друг вид избухване; очите го издаваха.
— Там в ресторанта казахте, че Франция няма да падне на колене пред никого. Но един френски генерал е станал нечий лакей. Генерал Андре Вилие, куриер на Карлос… свръзка на Карлос, воин на Карлос, лакей на Карлос…
Гневните очи се разшириха, но не по начина, който Джейсън очакваше. Гневът внезапно се смеси с ненавист, не шок, не истерия, а дълбока и безкомпромисна ненавист и отвращение. Вилие удари Борн с опакото на ръката си с кратък, точен и болезнен удар. Последва шамар, толкова брутален и силен, че Джейсън залитна. Възрастният мъж пристъпи напред, въпреки че дулото на пистолета му попречи. Присъствието на оръжието не го плашеше, намерението му беше да наложи възможно най-болезнено наказание. Ударите се сипеха един след друг, нанасяни от обезумял човек.