— Защо искате да дойда в Парк Монсо?
— А къде другаде? Единият от тези двамата в момента се излежава пред телевизора в стаята на втория етаж. Има и друга причина. Искам и жена ми да ви изслуша. Тя е съпруга на стар воин и има нюх за неща, които могат да убягнат на офицера на бойното поле. Свикнал съм да разчитам на преценката й; може да разпознае модела на поведение, след като ви изслуша.
Борн трябваше да изрече:
— Хванах ви, като ви изиграх театър; вие можете да ме хванете по същия начин. Откъде да знам, че Парк Монсо не е клопка?
Мъжът не помръдна.
— Имате думата на френски генерал и това е всичко. Ако не ви стига, взимайте си оръжието и се махайте.
— Стига ми — каза Борн. — Не защото е дума на генерал, а е дума на човек, чийто син е бил убит на Рю дю Бак.
Пътят към Париж се стори на Джейсън много по-дълъг, отколкото на идване. Отново се бореше с видения, видения, които го караха да се облива в пот. И болка, започваща от слепоочията и минаваща през гърдите, откъдето се заплиташе на възел в стомаха му — всичко запулсира, докато накрая му идваше да закрещи.
Смърт в небето… от небето. Не мрак, ослепителна слънчева светлина. Без ветрове, които да ме подмятат по-нататък в мрака. Само тишина и вонята на джунглата и… брегове на река. Неподвижност, последвана от шум на птици и пронизващ звук на машини. Птици… машини… спускащи се от небето сред ослепителна слънчева светлина. Експлозии. Смърт. На млади и още по-млади.
Стига! Хвани кормилото! Съсредоточи се върху пътя, но недей да мислиш! Въпреки, че страшно те боли, а не знаеш защо.
Навлязоха в трилентовата улица в Парк Монсо. Вилие беше на сто метра напред, готов да се сблъска с един проблем, който преди няколко часа не съществуваше за него. Сега на улицата имаше повече коли.
От лявата страна, точно срещу къщата на генерала, имаше едно по-голямо място, където можеха да се съберат и двете коли. Вилие подаде ръка от прозореца и помаха на Джейсън да паркира зад него.
И тогава се случи. Погледът му внезапно бе привлечен от светлина, идваща откъм вратата, където ясно фокусира две фигури. Едната, която разпозна — бе толкова не на място и толкова го изненада, че неусетно посегна към пистолета си.
Дали все пак го бяха вкарали в клопка? Нищо ли не струваше думата на един френски генерал?
Вилие маневрираше, за да вкара колата си. Борн се завъртя на седалката и се огледа на всички страни; никой не идваше срещу него и не го обграждаха. Не беше клопка. Беше нещо друго, част от това, което ставаше, но за което старият воин не знаеше нищо.
Защото от другата страна на улицата, горе на стълбището на къщата на Вилие, стоеше млада жена — привлекателна жена — точно в рамката на отворената врата. Тя говореше бързо, с кратки нервни жестове, на мъж, застанал на най-горното стъпало, който кимаше, като че ли приемаше инструкции. Мъжът бе сивокосият, старомодно облечен телефонен оператор от „Ле Класик“. Мъжът, чието лице беше едновременно толкова добре познато и непознато на Джейсън. Лице, което извикваше други видения… видения толкова жестоки и болезнени като тези, които го бяха разкъсвали през последния половин час в реното.
Но сега имаше разлика. Същото лице извикваше мрака и разкъсващите ветрове, експлозиите, избухващи една след друга, звуците на насечения картечен огън, отекващи в безбройните тунели в джунглата.
Борн отмести очи от вратата и погледна Вилие през прозореца. Генералът беше изгасил фаровете и се канеше да излезе от колата. Джейсън махна крака си от спирачката и остави колата да продължи, докато удари леко бронята на лимузината. Вилие се обърна.
Борн изключи своите светлини и включи лампичката на тавана на колата. Вдигна ръката си — с дланта надолу — и я обърна два пъти, казвайки на стария воин да остане на мястото си. Вилие кимна и Джейсън изключи лампичката.
Погледна към къщата. Мъжът бе слязъл стъпало надолу и беше спрял, за да изслуша последното нареждане на жената. Сега Борн успя да я разгледа. Беше трийсет и пет-четирийсет годишна със стилно подстригана къса черна коса, която обрамчваше лице, покрито с бронзов слънчев тен. Фигурата й бе висока и източена, с чисти линии, размерът на бюста й се подчертаваше от абсолютно плътно прилепналата материя на дългата й бяла рокля, подсилваща тена на кожата й. Вилие не я бе споменал, което означаваше, че не е част от семейството. Беше гостенка, която знаеше кога да дойде в дома на стария човек. Това би съвпаднало със стратегията за разделяне на свръзките една от друга. Или с други думи, че тя контактува с някого в къщата на Вилие. Старият човек би трябвало да я познава, но доколко? Отговорът явно беше, че не достатъчно.