Ореал пак изпищя истерично.
— Номера! Все тези номера! Какви са тези номера? Аз съм човек на изкуството, а не номер!
— Ще ти се случи нещо с физиономията, освен ако не побързаш да се върнеш така, както побърза да дойдеш тук. Свържи се с Лавие, Д’Анжу, Бержерон. Възможно най-бързо. След това и с останалите.
— Кои останали?
— Попитай номер две.
— Две ли?
— Долбер. Жанин Долбер.
— Жанин. И нея ли?
— Точно така. Тя е две.
Клод Ореал вдигна рязко ръце в ням протест.
— Това е лудост! Пълна безсмислица!
— Животът ти не е, Клод — каза простичко Джейсън. — Цени го… Ще чакам на отсрещната страна на улицата. Излез от тук точно след три минути. И не се обаждай по телефона; просто излез и се върни в „Ле Класик“. Ако не излезеш до три минути, ще се наложи да се върна. — Борн извади ръката от джоба си. В нея стискаше пистолет.
Ореал пое дълбоко въздух и при вида на оръжието лицето му придоби пепеляв цвят.
Борн излезе и затвори вратата.
Телефонът на нощното шкафче иззвъня. Мари си погледна часовника. Беше 18.15 и за един съвсем кратък миг сърцето й се стегна от страх. Джейсън бе казал, че ще се обади в девет. Беше излязъл от „Терас“ по съмнало, в 7.15, за да посрещне Моник Бриел. Разписанието бе стриктно и трябваше да се наруши само по спешност. Беше ли се случило нещо?
— Стая четиристотин и двайсет ли е? — попита плътен мъжки глас от другата страна.
Мари въздъхна облекчено. Мъжът беше Андре Вилие. Генералът се бе обаждал късно следобед предишния ден, за да каже на Джейсън, че „Ле Класик“ е в паника. И че са викали жена му най-малко шест пъти през последния час-час и половина. Но нито веднъж не е успял да разбере предмета на разговора. Всеки път, щом вдигнел телефона, сериозният разговор се превръщал в невинни закачки.
— Да — каза Мари, — четиристотин и двайсета е.
— Извинете ме, но ми се струва, че не сме разговаряли преди.
— Аз зная кой сте вие.
— И аз знам за вас. Може ли да си позволя да ви благодаря?
— Разбирам ви. Няма защо.
— По същество. Обаждам се от кабинета си и, естествено, тази линия няма дериват. Кажете на нашия общ приятел, че кризата се е задълбочила. Жена ми се оттегли в стаята си, твърдейки, че я боли глава, но явно не е чак толкова неразположена, че да не може да говори по телефона. Няколко пъти вдигах слушалката, както и преди това, но само се убедих, че усещат намесата. Всеки път се извинявах с досада и казвах, че чакам да ми позвънят. Честно казано, не съм съвсем сигурен, че жена ми ми повярва, но, естествено, не й изнася да ме разпитва. Ще ви кажа направо, мадмоазел. Между нас започна да се издига мълчаливо напрежение и се опасявам, че по повърхността му се таи насилие. Моля бога да ми даде сили.
— Мога само да ви помоля да помните целта — намеси се Мари. — Не забравяйте сина си.
— Да — отвърна тихо възрастният мъж. — Синът ми. И курвата, която твърди, че почита паметта му… Извинявайте.
— Няма нищо. Ще предам това, което ми казахте, на нашия приятел. Той ще се обади до един час.
— Моля ви — прекъсна я Вилие, — има още нещо. Затова ви се обаждам. На два пъти, когато търсеха жена ми, гласовете ми се сториха познати. Втория разпознах със сигурност; веднага в съзнанието ми се появи физиономията. Човекът обслужва телефонната централа в Сент Оноре.
— Знам името му. А вторият?
— Той беше особен. Не познах самия глас, защото не можах да го свържа с никакво лице, но се сетих какъв е. Беше особен глас, полушепот, полукоманда, ехо на самия себе си. Командата ме изненада. Виждате ли, този глас не разговаряше с жена ми; той й даде заповед. Но в момента когато вдигнах деривата, се промени, разбира се; сбогуваха се набързо, но тази нотка остана. Маниерът и даже тонът са добре познати на всеки войник; така се подчертава нещо. Разбирате ли ме?
— Да, мисля, че да — отвърна любезно Мари, осъзнавайки, че ако старият човек има същото предположение като нея, напрежението би трябвало да е непоносимо за него.
— Повярвайте ми мадмоазел — продължи генералът. — Това беше гнусният убиец. — Вилие замълча, дишането му се чуваше ясно и следващите думи едва се откъснаха от устата му. Силният мъж почти плачеше. — Той… даваше… инструкции… на жена ми. — Гласът му се пречупи. — Простете ми непростимото. Нямам право да ви досаждам.
— Имате пълно право — каза Мари, внезапно обезпокоена. — Това, което става, навярно е непоносимо болезнено за вас, генерале, и още по-лошо е, когато няма с кого да го споделите.