— Жанин?… — озадачението на Моник Бриел се примеси с нарастващо объркване. — Това, което тя каза, не беше за вярване! Истеричните писъци на Клод и те — и това, което той каза. Но тя говореше неща точно обратни на неговите.
— Знаем. Беше направено нарочно. Тя е във връзка с модна къща „Азюр“.
— С къща „Азюр“ ли?
— Попитайте я утре. Поставете остро въпроса.
— За кое?
— Просто го направете. Може да се окаже, че съществува връзка.
— С кое?
— С клопката. „Азюр“ може да работят с Интерпол.
— Какъв Интерпол? Какви са тези клопки? Същите глупости! Никой не разбира какво му говорите!
— Лавие знае. Свържете се с нея веднага. — Стигнаха края на пресечката. Джейсън докосна ръката й. — Ще ви оставя там на ъгъла. Идете в хотела и се обадете на Жаклин. Кажете й, че е по-сериозно, отколкото предполагахме. Всичко се разпада. И най-лошото — има предател. Не е Жанин, не е и никой от другите продавачи, а някой с доста по-високо положение. Някой, който знае всичко.
— Предател? Какво значи това?
— В „Ле Класик“ има човек на врага. Кажете й да внимава. С всеки. Ако не внимава, това може да е край за всички нас. — Борн пусна ръката й, слезе от тротоара и прекоси улицата. Забеляза от другата страна един тъмен вход и влезе вътре.
Доближи лицето си до ръба на стената и надзърна обратно към ъгъла. Моник Бриел бе прекосила половината пресечка и тичаше към входа на малкия хотел. Беше се появила първата паника от втората шокова вълна. Време беше да се обади на Мари.
— Безпокоя се, Джейсън. Това го разкъсва отвътре. Той едва не се разплака, докато говореше с мен. Как ли се чувства, като я погледне. Какво ли си мисли?
— Ще го понесе — каза Борн, наблюдавайки уличното движение по Шанз-Елизе от вътрешността на стъклена телефонна кабина. Щеше му се да е по-сигурен по отношение на Андре Вилие. — Ако не успее, значи съм го пратил на смърт. Въобще не искам да го мисля, но така излиза. Трябваше да не си отварям проклетата уста и сам да се занимая с нея.
— Не си можел да го направиш. Нали си видял Д’Анжу на стъпалата; не си можел да влезеш вътре.
— Можех да измисля нещо. Нали се разбрахме, че съм неизчерпаем — даже повече, отколкото ми се иска.
— Но нали в момента не стоиш със скръстени ръце! Създаваш паника и принуждаваш хората, които предават заповедите на Карлос, да се покажат. Все някой трябва да спре паниката и ти дори каза, че Жаклин Лавие може да се окаже не достатъчно високопоставена да го направи. Джейсън, ще видиш някой, когото познаваш. Ще го намериш! Сигурна съм!
— Надявам се; господи, наистина се надявам! Много добре знам какво правя, но от време на време… — Борн млъкна. Не му се искаше, но трябваше да й го каже. — Обърквам се. Понякога все едно се разделям на две и едната ми част казва: „Спасявай се“, а другата… господ да ми е на помощ… тя казва: „Намери Карлос“.
— Правиш го от самото начало, нали? — попита меко Мари
— Карлос не ме интересува! — изкрещя Джейсън, избърса потта от челото си и в същото време усети студ. — Това ме побърква — добави, без да е сигурен изрекъл ли го е на глас или го е казал на себе си.
— Скъпи, върни се.
— Какво? — Борн погледна телефона, пак без да е сигурен чул ли е нещо или му се е искало да го чуе. Отново ставаше така. Имаше разни неща и в същото време ги нямаше. Небето вън беше тъмно, вън от една телефонна кабина на Шанз-Елизе. Някога, отдавна, беше ярко, толкова ярко и толкова ослепяващо. И горещо, а не студено. И птичи писък, и свистящи метални отломки…
— Джейсън!
— Какво?
— Върни се. Скъпи, моля те, върни се.
— Защо?
— Уморен си. Трябва да си починеш.
— Трябва да се свържа с Пиер Тринон. Пиер Тринон. Счетоводителят.
— Свържи се утре. Може да почака до утре.
— Не. Утрешният ден е за капитаните.
Какво казва? Капитаните. Стадото. Фигури, рухващи една след друга в паника. Но това беше начинът, единственият начин. Хамелеонът бе… провокатор.
— Чуй ме — започна Мари настойчиво. — С теб става нещо както преди. Трябва да спреш, щом го почувстваш. Върни се в хотела, моля те.
Борн затвори очи. Потта му засъхваше, а звуците извън кабината изместиха писъка в ушите му. Вече виждаше звездите в студеното нощно небе, а не ослепителната слънчева светлина, нямаше вече непоносима горещина. Беше преминало, каквото и да бе то.
— Добре съм. Наистина, нищо ми няма вече. Просто няколко неприятни мига, това е.
— Джейсън? — Мари заговори бавно, принуждавайки го да я слуша. — Кое ги причини?