— Ангелус Домини — изрече старецът, след като раздели завесите в изповедалнята.
— Стига! — прошепна силуетът зад завесата. — Какво научи в Сент Оноре?
— Нищо съществено, но трябва да се отдаде дължимото на начина му на действие.
— Има ли модел?
— Появява се произволно. Подбира хора, които не знаят абсолютно нищо и създава чрез тях хаос. Предполагам, че вече няма да развиваме активна дейност в „Ле Класик“.
— Естествено — съгласи се силуетът. — Но каква е целта му?
— След като създаде недоверие сред хората, които знаят нещо. Онази Бриел употреби следните думи. Твърди, че американецът й е казал да съобщи на Лавие, че отвътре има „предател“. Това твърдение е явно невярно. Кой от тях би посмял? Последната нощ бе истинска лудница, както знаеш. Счетоводителят Тринон полудя. Чакал до два часа пред къщата на Лавие и буквално я нападнал, когато се връщала от хотела на Бриел, развикал се и се разкрещял на улицата.
— Самата Лавие също не се е държала кой знае колко по-добре. Едва се е сдържала, когато се е обадила в Парк Монсо; било й е казано да не се обажда повече там. Никой повече не трябва да звъни там… изобщо. Изобщо.
— Разбрахме. Малкото от нас, които знаеха номера са го забравили вече.
— Постарайте се. — Силуетът внезапно се раздвижи; завесата се разлюля. — Разбира се, че за да всява недоверие! Това ще последва хаоса. Вече няма две мнения по този въпрос. Той ще залови свръзките, ще се опита да измъкне от тях информация, ще ги пречупи един по един и ще ги предава на американците. Но аз съм сигурен, че ще се свързва с тях сам; това е част от неговото его. Той е вманиачен тип.
— Може и така да е — възпротиви се старецът, — но е преди всичко професионалист. Няма съмнение, че ще се постарае имената да стигнат до шефовете му, дори в случай, че той се провали. Така че независимо дали ще го хванеш, или не, те ще знаят тези имена. И ще ги заловят.
— Но ще са мъртви — изрече убиецът. — Без Бержерон. Прекалено ценен е. Кажи му да тръгва за Атина; той знае къде.
— Трябва ли да разбирам, че аз поемам ролята на Парк Монсо?
— Това е невъзможно. Но за момента ти ще предаваш решенията ми на тези, за които се отнасят.
— И първият човек, с когото трябва да се свържа, е Бержерон. За Атина.
— Да.
— Значи Лавие и Д’Анжу, колониста, са белязани?
— Белязани са. Дребните риби рядко оцеляват, а те са такива. Ще трябва да предадеш едно съобщение и на групите, които следят Лавие и Д’Анжу. Кажи им, че аз лично ще ги наблюдавам през цялото време. Не трябва да има грешки.
Сега беше ред на стареца да замълчи и да привлече по този начин вниманието.
— Оставих ти най-приятната новина за накрая, Карлос. Намерили са реното преди час и половина в гараж на Монмартр. Докарано е там миналата нощ.
В тишината старецът успя да чуе бавното дишане на фигурата зад завесата.
— Предполагам, че си взел мерки да бъде наблюдавано — дори сега — да бъде последвано — дори сега, в момента.
Някогашният просяк се засмя тихо.
— Съгласно последните инструкции си позволих да наема приятел с хубава кола. Той от своя страна нае трима помощници и всички те сега дават шестчасови дежурства на улицата пред гаража. Не знаят, разбира се, нищо друго, освен че трябва да последват реното по всяко време на денонощието.
— Не ме разочароваш.
— Не мога да си позволя да те разочаровам… и понеже Парк Монсо е елиминиран, нямаше кой телефонен номер да им дам освен моя, той е в едно загубено кафене в Квартала, нали знаеш. Едно време бяхме приятели със собственика. Мога да му звъня през пет минути за информация, той няма нищо против. Знам откъде взе навремето пари, за да почне бизнес, и кого трябваше да убие, за да ги набави.
— Правилно си действал. Има хляб в тебе.
— Имам и един проблем, Карлос. Щом никой от нас не трябва да се обажда в Парк Монсо, как тогава да се свързвам с теб? В случай, че е необходимо. Например за реното.
— Да. Давам си сметка за този проблем. Съзнаваш ли какво опасно нещо искаш от мен?
— Бих предпочел да го нямам. Единствената ми надежда е, че когато всичко това приключи и Каин е мъртъв, ти ще си спомниш за моя принос и ще смениш номера, вместо да ме убиеш.
— Наистина си проницателен.
— Едно време от това зависеше оцеляването ми.