— Да, аз посрещам тази част от нашето паство, която има нужда от помощ. Тук съм поне от час насам.
— Преди няколко минути влязоха две жени. Едната доста висока и стройна, със светло палто и доколкото си спомням с тъмна панделка на главата. Другата беше по-възрастна, не толкова висока и явно не съвсем добре със здравето.
Свещеникът кимна.
— Да. По лицето на по-възрастната се четеше мъка; тя бе бледа и нещастна.
— А знаете ли къде отиде? Струва ми се, че младата й приятелка излезе.
— Предана приятелка, смея да кажа. Тя придружи бедната жена до изповедалнята и й помогна да влезе вътре. Пречистването на душата дава сила на всички ни в тежки времена.
— В изповедалнята ли?
— Да. Във второто сепаре отдясно. Тя попадна на един много благ и отзивчив изповедник, бих добавил. Той е гостуващ свещеник от Барселонската епархия. Забележителен човек! За жалост днес е последният ден от пребиваването му. Връща се в Испания. — Високият жрец смръщи вежди. — Не е ли странно? Преди няколко месеца ми се стори, че отец Мануел си е отишъл. Мислех, че са го сменили за известно време. Но няма значение, скъпата лейди е в добри ръце.
— Сигурен съм в това — каза Борн. — Благодаря ви, отче. Ще почакам. — Джейсън тръгна надолу към изповедалните. Погледът му се спря на вратата, където бяла връвчица напряко на входа известяваше, че сепарето е заето и нечия душа се пречиства. Той седна на първия ред и след това коленичи и бавно извърна глава така, че да вижда какво става в задната част на църквата. Високият свещеник стоеше на входа и вниманието му бе погълнато от суматохата на улицата. Отвън сирените се чуваха да приближават.
Борн се изправи и отиде до второто сепаре. Разгърна завесата, погледна вътре и видя точно това, което очакваше. Единствено методът беше под въпрос.
Жаклин Лавие бе мъртва. Тялото се бе отпуснало напред и се подпираше на столчето на свещеника. Маската на лицето й беше разкривена, а очите й се взираха, широко отворени, в тавана. Палтото й бе разгърдено, а роклята — подгизнала от кръв. Оръжието бе дълъг и тънък нож за отваряне на писма, забоден под лявата й гръд. Пръстите й стискаха дръжката. Лакираните й нокти бяха с цвета на кръвта.
В краката й лежеше чанта — но не бялата, която стискаше в ръцете си преди няколко минути, а друга — модна, на Ив Сен Лоран. Популярните инициали бяха отпечатани върху материята като емблема на висшата мода. Причината за това беше напълно ясна на Джейсън. Вътре се намираха документи, обясняващи това трагично самоубийство с крайното изтощение на жената, потърсила утеха от покрусата и отнела живота си, докато е търсила опрощение от всевиждащия бог. Карлос беше прецизен. Прецизен до съвършенство.
Борн придърпа завесите и излезе от сепарето. Някъде нависоко откъм кулите зазвъняха радостно камбаните.
Таксито препускаше безцелно по улиците на Ноли-сюр-Сен, а на задната му седалка Джейсън усилено размишляваше.
Нямаше смисъл да чака, а можеше и да е смъртно опасно. Стратегиите се променяха в зависимост от обстоятелствата, а те бяха взели смъртоносен обрат. Жаклин Лавие бе проследена и смъртта й бе неизбежна, но не се вписваше в логическата последователност. Беше настъпила прекалено рано; Лавие все още би могла да послужи за нещо. Тогава Борн разбра. Тя бе убита не заради нелоялност спрямо Карлос, а по-скоро защото бе нарушила негова заповед. Беше отишла в Парк Монсо, а това бе фаталната й грешка.
Беше му известен още един човек на Карлос в „Ле Класик“. Сивокосият оператор на централата, на име Филип д’Анжу, чието лице предизвикваше мрачни и жестоки видения в разтърсващи светлинни и звукови експлозии. Той присъстваше в миналото на Борн, Джейсън бе сигурен в това и точно по тази причина трябваше да е много предпазлив; не можеше да знае какво означава този човек за него. Но онзи беше свръзка и щеше да е под наблюдение също като Лавие. Допълнителна примамка за друг капан, която щеше да бъде премахната след затварянето на капана.
Бяха ли двамата единствените? Имаше ли и други? Някой невзрачен и безличен служител може би, който не беше никакъв служител, а нещо съвсем различно. Някой доставчик, прекарващ времето си в „Ле Класик“, като служеше официално на каузата на висшата мода, а тайно на друга, и то жизненоважна за него. А може би не за него, а за нея. Или пък мускулестият моделиер, чиито движения бяха толкова бързи и… плавни.
Борн внезапно се вцепени, вратът му се притисна в седалката. Внезапно го връхлетя неотдавнашен спомен. Бержерон. Тъмната кожа, широките рамене, подчертани от навити ръкави… рамене, носещи се над широкия гръден кош и силни бързоподвижни крака, подобни на котешки.