Беше ли възможно? Бяха ли останалите свръзки фантоми, сбор от фрагменти на познати образи, за които той бе убеждавал сам себе си, че са Карлос? Беше ли убиецът — непознат за хората си — сам дълбоко в собствения си апарат, контролирайки и направлявайки всяко движение? Беше ли това Бержерон?
Трябваше да се добере моментално до телефон… Моментално! Всяка загубена минута го отдалечаваше от отговора, а многото минути означаваха, че няма да има отговор. Но не можеше да се обади той; събитията се бяха развили в прекалено бърза последователност; трябваше да се задържи в този вихър и да складира своя собствена информация.
— Спрете, щом видите уличен телефон — каза на шофьора, който все още бе потресен от хаоса около катедралата „Светото причастие“.
— Както желаете, мосю. Но ще помоля мосю да има предвид, ако обича, че отдавна трябваше да съм се прибрал в гаража. Доста отдавна!
— Ще го имам предвид.
— Ето телефон!
— Добре. Спри тук.
Червената телефонна будка с блестящи прозорци, оформени в старинен стил, изглеждаше като куклена къщичка отвън и миришеше на писоар отвътре. Борн набра хотел „Терас“, пъхна монета и поиска стая четиристотин и двайсет. Мари вдигна.
— Какво става?
— Нямам време да ти обяснявам подробно. Искам да се обадиш в „Ле Класик“ и да помолиш за разговор с Рьоне Бержерон. Вероятно на централата ще бъде Д’Анжу; кажи му някакво име и му кажи също, че от час и нещо се опитваш да се свържеш с Бержерон по частния телефон на Лавие, но никой не вдига. Кажи му, че е спешно и трябва непременно да говориш с него.
— Какво да му кажа, ако се обади?
— Не вярвам да се обади, но ако все пак го извикат, просто затвори телефона. Ако пък ти отговори Д’Анжу, попитай го кога горе-долу ще се върне Бержерон. Ще ти звънна след три минути.
— Скъпи, ти иначе добре ли си?
— Преживях едно заплетено религиозно приключение. Ще ти разкажа по-късно.
Джейсън впери поглед в часовника си — безкрайно малките подскоци на тъничката секундна стрелка му изглеждаха убийствено бавни. Започна да отброява наум трийсет секунди, отчитайки ударите на сърцето си, които отекваха в гърлото му — приблизително два и половина в секунда. Десет секунди преди изтичане на третата минута, започна да набира, на четвъртата пъхна монетите и на почти петата поиска от централата на хотел „Терас“ стаята. Мари вдигна телефона в мига, в който той иззвъня.
— Какво стана? — попита Джейсън. — Мислех, че може би все още говориш.
— Разговорът бе съвсем кратък. Д’Анжу ми се стори доста предпазлив. Възможно е да притежава списък на хората, които имат частния номер на Лавие. Не знам. Но се държа много хладно и говори с неохота.
— Какво каза?
— Че мосю Бержерон е на обиколка за материали из Средиземноморието. Заминал тази сутрин и щял да се върне след няколко седмици.
— Възможно е да съм го видял преди малко на хиляда километра от Средиземноморието.
— Къде?
— В църква. Ако въобще е бил Бержерон. Даде едно опрощение с помощта на много остър инструмент.
— За какво говориш?
— Лавие е мъртва.
— О, господи. Какво възнамеряваш да правиш сега?
— Ще говоря с един човек, когото, струва ми се, че съм познавал навремето. Ако той има поне една капка мозък, ще ме изслуша. Белязан е за ликвидиране.
30.
— Д’Анжу.
— Делта? Чудех се кога… Мисля, че бих познал гласа ти където и да е.
Той го каза! Името беше изречено! Името, което не означаваше за него нищо и все пак по някакъв начин всичко. Д’Анжу знаеше. Филип д’Анжу беше част от забравеното минало! Делта! Каин вместо Чарли и Делта вместо Каин! Делта. Делта. Делта! Едно време е познавал този човек и този човек притежаваше отговора! Алфа, Браво, Каин, Делта, Еко, Фокстрот…
„Медуза“!
— „Медуза“ — каза тихо, повтаряйки името, отекващо като тих писък в ушите му.
— Париж не е Там Куан, Делта. Между нас с теб няма повече сметки за разчистване. Недей да търсиш разплата. Сега вече работим за различни работодатели.
— Жаклин Лавие е мъртва. Карлос я уби в Ноли-сюр-Сен преди по-малко от трийсет минути.
— Не се и опитвай, няма да ти мине номерът. Защото от два часа насам Жаклин е извън Франция. Лично ми се обади от летище Орли. Отива заедно с мосю Бержерон…
— Да търсят материали из Средиземноморието ли? — прекъсна го Джейсън.
Д’Анжу помълча.
— А, да. Онази жена, която попита за Рьоне по телефона… Така си и помислих. Това нищо не променя. Аз говорих с нея; тя се обаждаше от Орли.
— Било й е наредено да ти го каже. Съвсем спокойна ли ти се стори?