— А ти?
— Съгласно този план аз също съм мъртъв. Те очакват да ме заловят чрез теб.
— Логично. И двамата сме от „Медуза“, те го знаят — Карлос го знае. Предполага се, че си ме познал.
— И ти мен, нали?
Д’Анжу замълча за миг.
— Да. Вече ти казах, че работодателите ни са различни.
— Точно за това искам да поговорим.
— Няма да говорим, Делта. Но заради доброто старо време — заради това, което направи за всички ни в Там Куан — послушай съвета на един от „Медуза“. Махни се от Париж или ще си мъртвец, както сам каза преди малко.
— Не мога да го направя.
— Трябва да го направиш. Аз също бих натиснал спусъка, ако ми се удаде възможност. Ще ми платят много добре.
— Ще ти дам тази възможност.
— Извини ме, но това ми се струва абсурдно.
— Не знаеш какво искам и на какъв огромен риск съм готов да се изложа, за да го получа.
— Поемаш риск за каквото си пожелаеш. Но истинската опасност грози врага ти. Познавам те, Делта. Време е да се връщам на централата. Бих ти пожелал успешен лов, но…
Бе настъпил моментът да използва единственото оръжие, което му беше останало, косъмът, на който да задържи Д’Анжу на телефона.
— На кого се обаждаш за инструкции, откакто Парк Монсо изключи?
Мълчанието на Д’Анжу само подчерта напрежението. Когато проговори, гласът му се бе превърнал в шепот.
— Какво каза?
— Затова я убиха и ти го знаеш. Затова ще бъдеш убит и ти. Тя отиде в Парк Монсо и плати тази глупост с живота си. Ти също си бил в Парк Монсо и също ще умреш заради това. Карлос не може да ви позволи повече. Ти просто знаеш прекалено много. Защо мислиш, че той ще изложи организацията си на такава опасност? Той ще те използва, за да хване мен, ще те убие и ще си направи друга „Ле Класик“. Говоря ти като един от „Медуза“ на друг от „Медуза“. Съмняваш ли се в това?
Тишината продължи по-дълго от преди и напрежението й се увеличи неимоверно. Изглежда, по-възрастният бивш войник от „Медуза“ си задаваше не един неприятен въпрос.
— Какво искаш от мен? Освен мен. Би трябвало да ти е известно, че заложниците не са на мода. Не виждам с какво мога да ти бъда полезен — жив или мъртъв; така че какво искаш?
— Информация. Ако я имаш, ще се махна от Париж още тази нощ и нито ти, нито Карлос ще чуете някога нещо повече за мен.
— Каква информация?
— Ако те попитам сега, ще ме излъжеш. Ще те попитам. Но ти ще ми кажеш истината, когато се видим.
— С въже на гърлото?
— Сред тълпата ли?
— Каква тълпа? През деня ли?
— След един час. Пред Лувъра. Около стълбите. На стоянката за таксита.
— Лувъра? Тълпите? Информация, която мислиш, че притежавам и която ще те накара да се разкараш… Вярвам, че си достатъчно разумен, за да не искаш от мен да обсъждам работодателя си.
— Не твоя, а моя.
— „Тредстоун“ ли?
Той знаеше! Филип д’Анжу притежаваше отговори! Остани спокоен. Не издавай вълнението си.
— „Седемдесет и едно“ — допълни Джейсън. — Само един малък въпрос и се махам. А когато ми дадеш отговора — истината — ще ти дам нещо друго в замяна.
— Какво бих могъл да искам аз от теб? Освен теб самия?
— Информация, която може да ти позволи да останеш жив. Няма гаранция, но, повярвай ми, без нея не би могъл да оцелееш. Парк Монсо, Д’Анжу.
Отново мълчание. Борн си представяше като наяве как сивокосият оператор се взира в централата и името на богатия парижки квартал отеква все по-силно и по-силно в съзнанието му. Парк Монсо носеше смърт и Д’Анжу го знаеше със същата сигурност, с която знаеше, че мъртвата жена в Ноли-сюр-Сен е Жаклин Лавие.
— Каква може да е тази информация? — попита Д’Анжу.
— Самоличността на твоя работодател. Име и достатъчно доказателство, което можеш да запечаташ в плик, който да дадеш на адвоката си на съхранение по време на естествения ти живот. Но ако краят на живота ти настъпи не по естествен начин, дори при нещастен случай, той ще е инструктиран да отвори плика и да огласи съдържанието му. Това е защита, Д’Анжу.
— Ясно — каза бавно операторът. — Но ти каза, че съм под наблюдение и ме следят.
— Подсигури се — отсече Джейсън. — Кажи им истината. Имаш някакъв номер, на който трябва да позвъниш, така ли е?
— Да. Имам номер, и човек, на когото трябва да се обадя. — Гласът на по-възрастния мъж се извиси от удивление.
— Свържи се с него и му кажи точно каквото ти казах… с изключение на това, което ще получиш в замяна, естествено. Кажи, че съм се свързал с теб и съм поискал среща. И че тя трябва да се състои след час пред Лувъра. Истината.
— Ти си луд.
— Знам какво правя.
— Да. Обикновено знаеше какво правиш… Създаваше си свой собствен капан, построен върху екзекуцията ти.