— Бил си достатъчно вътрешен. Благодаря ти. — Джейсън сложи няколко банкноти на масата и тръгна да си ходи.
— Има още нещо — добави Д’Анжу. — Не знам дали е от значение, но те знаят, че името ти не е Джейсън Борн.
— Какво?
— Двайсет и пети март. Не помниш ли? Делта? Дотогава остават само още два дни, а тази дата е много важна за Карлос. Говори се усилено, че той иска трупа ти на двайсет и пети март. И иска да го подхвърли на американците точно на този ден.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— На двайсет и пети март Джейсън Борн бе екзекутиран в Там Куан. Ти го екзекутира.
31.
Тя отвори вратата и за миг той застана пред нея, гледайки я, виждайки големите й кафяви очи, опипващи лицето му, очи, които гледаха изплашено, но в същото време любопитно. Тя знаеше. Не самия отговор, а това, че отговор съществува и той се е върнал да й го каже. Той влезе в стаята, тя затвори вратата зад него.
— Значи стана — каза тя.
— Стана. — Борн се обърна и я притегли към себе си. Тя се притисна о него, прегърнаха се и тази мълчалива прегръдка говореше много повече от всякакви думи. — Ти беше права — прошепна той най-накрая с устни, долепени до меката й коса. — Още много неща не знам — и може никога да не узная — но ти беше права. Аз не съм Каин, защото Каин не съществува и никога не е съществувал. По-точно не този Каин, за когото се говори. Той е легенда, сътворена, за да измъкне на бял свят Карлос. Въпросното творение съм аз. Човек от „Медуза“, на име Делта, се е съгласил да се превърне в една лъжа на име Каин. Аз съм този човек.
Тя се отдръпна и го погледна.
— „Каин вместо Чарли…“ — изрече тихо.
— И Делта вместо Каин — довърши Джейсън. — Чувала си ме да го казвам, нали?
Мари кимна.
— Да. Една нощ в онази стая в Швейцария го крещя насън. Изобщо не спомена Карлос, а само Каин… Делта. Аз ти намекнах нещо на сутринта, но ти не ми отговори. Само погледна навън през прозореца.
— Защото не съм го разбрал. Все още не го разбирам, но поне го приемам. То обяснява доста неща.
Тя отново кимна.
— Провокаторът. Кодовите думи, които използваш, догадките. Но защо? Защо точно ти?
— „За да изчистя положението някъде“. Той така каза.
— Кой го каза?
— Д’Анжу.
— Онзи от стъпалата на Парк Монсо ли? Операторът на централата?
— Човекът от „Медуза“. Аз съм го познавал от „Медуза“.
— Какво каза той?
Борн й разказа. И когато свърши, видя и у нея облекчението, което сам бе изпитал. В очите й се появи светлина, вените на врата й запулсираха по-бързо и от гърлото й се изтръгна радостен вик. Сякаш го чакаше с нетърпение да свърши, за да го прегърне отново.
— Джейсън! — извика, обхващайки лицето му с ръце. — Скъпи мой! Приятелят ми отново е с мен! Знаех го, чувствах го!
— Това не е всичко — каза той и докосна бузата й. — За теб съм Джейсън, за себе си съм Борн, защото така ме наричат и трябва да използвам това име, защото нямам друго. Но то не е моето.
— Измислено ли е?
— Не, той е съществувал. Казват, че съм го убил в някакво място, наречено Там Куан.
Тя махна ръцете си от лицето му и ги плъзна по раменете му, без да му позволява да се отдръпне.
— Сигурно е имало причина.
— Надявам се. Не знам. Може би това е положението, което се опитвам да изчистя.
— Няма никакво значение — каза тя и го пусна. — Случило се е в миналото. Преди десет години. В момента е важно само да се свържеш с хората от „Тредстоун“, защото те се опитват да се свържат с теб.
— Д’Анжу каза, че се носи слух — американците мислят, че аз съм ги предал. Нямало ни вест, ни кост от мен цели шест месеца, от Цюрих са изчезнали милиони. Вероятно смятат, че съм най-скъпо струващата им грешка.
— Ти можеш да обясниш какво се е случило. Не си нарушил споразумението си с тях съзнателно; но, от друга страна, не можеш да продължиш. Не е възможно. Целият опит, който притежаваш, не означава нищо за теб. Той се проявява само на моменти — като видения и фрази, които не можеш да свържеш с нищо друго. Не познаваш хора, за които се предполага, че би трябвало да са ти познати. За теб те са само физиономии без имена и не означават нищо.
Борн свали палтото си и извади пистолета от колана. Загледа заглушителя — това грозно надупчено продължение на цевта, гарантиращо превръщането на децибелите от изстрела в тихо плюене. Видът му го отврати. Отиде до бюрото, прибра оръжието и затвори чекмеджето. Ръката му за миг остана върху дръжката, очите му се спряха безцелно в огледалото върху лицето без име, отразено в стъклото.
— И какво да им кажа? — попита. — Джейсън Борн се обажда. Аз, разбира се, знам, че това не е моето име, защото съм убил човек на име Джейсън Борн, но такова сте ми го дали… Съжалявам, господа, но по пътя за Марсилия ми се случи нещо. Загубих нещо — нещо, на което не може да се сложи етикет с цена, с една дума, паметта си. Сега разбирам, че с вас сме имали някакво споразумение, но не си спомням какво е то, с изключение на разни щури фрази като: „Намери Карлос!“ и „Хвани Карлос!“ и нещо подобно на Делта, който е Каин и Каин, за когото се очаква да измести Чарли, а Чарли всъщност е Карлос. Ей такива неща, които дори биха могли да ви накарат да мислите, че си спомням. Вие дори можете да си кажете: „Виж ти какъв негодник от класа. Защо ли не го сложим за няколко десетилетия под строг контрол. Той не само ни прецака, но може да се окаже доста конфузна личност за нас.“ — Борн се извърна от огледалото и премести погледа си върху Мари. — Не се шегувам. Какво да им кажа?