— Истината — отвърна тя. — Те ще я приемат. Изпратиха ти послание, очакват да се свържат с теб. Щом знаят за шестте месеца, можеш да се обадиш на Уошбърн в Пор Ноар. Той пази записки — обстойни и подробни записки.
— Уошбърн може да не отговори. С него имахме споразумение. Затова, че ме сглоби, той трябваше да получи една трета от съхраняващото се в Цюрих, без възможност прехвърлянето да се проследи. Изпратих му над един милион щатски долара.
— Мислиш ли, че това ще му попречи да ти помогне?
— Може да не е в състояние да помогне сам на себе си. Той си има проблем: алкохолик е. Не пияч, а пияница. И то от най-лошия вид; осъзнава го напълно и на всичко отгоре му харесва. Не знам колко дълго би живял с един милион долара. А още повече не знам колко дълго пиратите от крайбрежието ще го оставят да живее, като разберат за парите.
— Но ти все пак можеш да докажеш, че си бил там. Шест месеца си бил болен и изолиран. Не си влизал в контакт с абсолютно никого.
— А тези от „Тредстоун“ откъде могат да са сигурни? От тяхна гледна точка аз съм един подвижен справочник на държавни тайни. Трябвало е да съм такъв, за да мога да върша всичко, което съм извършил досега. Те откъде да знаят, че не съм разговарял не с когото трябва?
— Кажи им да изпратят екип в Пор Ноар.
— Ще бъде посрещнат с мълчание и празни погледи. Аз напуснах този остров през нощта, а по петите ми се беше спуснало половината крайбрежие, въоръжено с куки. Ако там някой е направил от Уошбърн пари, той ще види връзката и ще тръгне по обратния път.
— Джейсън, не мога да разбера към какво клониш! Ти получи отговора си, отговора, който търсиш, откакто си се събудил онази утрин в Пор Ноар. Какво повече искаш?
— Искам да съм предпазлив, това е — отвърна раздразнено Борн. — Искам „да се огледам, преди да скоча“ и да бъда абсолютно сигурен, че няма да е „след дъжд качулка“ и че няма да е „дай, бабо, огънче“, и аз сам да скоча в огънчето. Как ти се струва, че помня това, а? — Той вече крещеше. След това млъкна.
Мари прекоси стаята и застана пред него.
— Това е много хубаво, но не и другото, нали? Имам предвид предпазливостта.
Джейсън поклати глава.
— Не, не е — каза. — Все повече се страхувам от нещата, които научавам. А сега, накрая, ме е страх повече от всякога. Щом не съм Джейсън Борн, кой съм тогава? Какво съм оставил там? Минавало ли ти е през ум?
— Общо взето, това са подробности, скъпи мой. В известен смисъл аз се страхувам повече от теб. Но не мисля, че това може да ни спре. За бога, иска ми се, но знам, че няма да ни спре.
Аташето в американското посолство на авеню Габриел влезе в кабинета на първия секретар и затвори вратата след себе си. Мъжът зад бюрото вдигна поглед.
— Сигурен ли си, че е той?
— Сигурен съм единствено в това, че той употреби ключовите думи — каза аташето и приближи към бюрото. Държеше картичка с червен кант. — Ето паролата — продължи и я подаде на първия секретар. — Проверих думите му и ако тази парола е в сила, то това е самият той.
Мъжът зад бюрото разгледа картичката.
— Кога употреби за пръв път думата „Тредстоун“?
— Чак след като му дадох да разбере, че няма да говори с никой от разузнаването, докато не ми даде достатъчно основателни причини. Стори ми се, че очакваше да припадна, като разбера, че е Джейсън Борн. Когато просто го попитах какво мога да направя за него, ми се стори, че ще ми тръшне слушалката.
— Не каза ли, че за него има парола?
— Очаквах да го каже, но изобщо не го спомена. Според схемата от осем думи, а именно „Опитен полеви офицер. Възможно е наблюдение от страна на неприятеля“ — той трябваше да ми каже една-единствена дума „парола“ и всичко щеше да е наред. Но той не го направи.
— Тогава може да не е истинският.