— Да, но останалото съвпада. Той каза, че Вашингтон го търси от шест месеца. Назова името „Тредстоун“. Бил от „Тредстоун“, предполагам точно с това искаше да ме шашне. Също така ми каза да предам кодовите думи „Делта“, „Каин“ и „Медуза“. Първите две фигурират в паролата, проверих ги… Не знам какво означава тази „Медуза“.
— А аз не разбирам нито една от изредените думи — каза първият секретар. — Освен това имам заповед да го предам възможно най-бързо по каналите за информация, за да осигуря чист канал до Лангли и да осъществя идеално защитена връзка с някакъв мистичен Конклин. Чувал съм за него: абсолютно копеле, кракът му бил откъснат преди десет или дванайсет години в Нам. Натиска някакви много особени бутони там горе, в Компанията. Той също така мина през всички чистки, което ме кара да мисля, че не биха искали да го видят как проглушава улиците с викове, че си търси работа. Още по-малко като издател.
— Кой мислиш, че е този Борн? — попита аташето. — През цялата ми осемгодишна практика извън Щатите никога не съм виждал толкова организирано и едновременно безформено преследване на един човек.
— Това е някой, който те държат да хванат на всяка цена. — Първият секретар се надигна от бюрото си. — Благодаря ти. Ще кажа на Вашингтон колко добре си се справил. Какво е разписанието сега? Предполагам, че не ти е оставил телефон.
— Няма начин. Искаше да се обади след петнайсет минути, но аз се направих на пълен бюрократ. Казах му да ми се обади след час и нещо. Това означава някъде след пет часа, така че можем да свършим това-онова, преди да отидем на вечеря.
— Не знам. Не бива да рискуваме да го изтървем. Ще оставя Конклин да си разиграва коня. Той контролира тази работа. Никой не трябва да предприема какъвто и да е ход спрямо Борн, освен ако не е одобрен от него, от Конклин.
Александър Конклин седна зад бюрото в кабинета си с бели стени в Лангли, Вирджиния, и се заслуша в човека от посолството в Париж. Беше сигурен; човекът бе Делта. Доказателството беше, че се е позовал на „Медуза“, защото никой друг освен Делта не би могъл да знае това име. Копелето! Сега играе ролята на изоставен агент, понеже телефонът в „Тредстоун“ не отговаря на кодовите му думи — каквито и да бяха — тъй като мъртвите не говорят. Използваше объркването, за да се измъкне от куката за месо! Нервите на това копеле бяха поразително здрави. Копеле, копеле!
Да убиеш резидентите и да използваш смъртта им, за да предотвратиш преследването. Всякакъв вид преследване. Колко хора го бяха правили досега, помисли си Александър Конклин. Той самият го беше правил. Там в хълмовете на Хуонг Кхе имаше контрол на източниците, един маниак издаваше маниакални заповеди, които означаваха за дузина отряди от „Медуза“ сигурна смърт в маниакално преследване. Млад офицер от разузнаването, на име Конклин, се беше промъкнал обратно в базовия лагер „Кило“ със северновиетнамска пушка, руски калибър, и беше пуснал два куршума в главата на маниака. Последва голямо вайкане и оплакване, а мерките за сигурност бяха неимоверно засилени… но преследването бе прекратено.
Все пак в базовия лагер „Кило“ бяха открити отпечатъци от пръсти върху парчета от стъкло. Отпечатъци от пръсти, които недвусмислено определяха снайпериста като западен наемник от самата „Медуза“. На Седемдесет и първа улица също бяха открити такива отпечатъци, но убиецът не го знаеше — Делта не го знаеше.
— От една страна, ние сериозно се запитахме дали той е въпросният човек — каза първият секретар от посолството, като не преставаше да говори, явно за да запълни мълчанието, леещо се от Вашингтон. — Опитен полеви офицер би казал на аташето да провери за парола, но обектът не го направи.
— Пропуск — отвърна Конклин, настройвайки съзнанието си на бруталната загадка Делта-Каин. — Какви приготовления сте направили?
— Първоначално Борн настоя да се обади след петнайсет минути, но аз дадох инструкции на нисшия персонал да задържи топката. Но бихме могли да използваме часа за вечеря… — Човекът от посолството искаше служителят на Компанията във Вашингтон да проумее огромното значение на неговия принос. Това щеше да продължи поне минута; Конклин беше чувал много такива вариации в практиката си.
Делта. Защо ги беше предал? Вероятно лудостта беше унищожила разсъдъка му, оставяйки само инстинкта за самосъхранение. Той беше в играта прекалено дълго; знаеше, че рано или късно ще го открият и ще го убият. И никога не беше съществувала друга алтернатива. Разбрал го е в мига, в който ги е предал — или се е пречупил — или когато и да е. Вече нямаше къде да се скрие; беше се превърнал в мишена по цялото земно кълбо. Никога не би могъл да знае кой ще изскочи от сенките и ще отнеме живота му. Това бе нещо, с което те всички живееха в съзнанието си. Бе единственият най-силен аргумент да не извършат предателство. Значи трябваше да се намери друго решение, позволяващо да се оцелее. Библейският Каин беше първият човек на земята, извършил братоубийство. Дали легендарното име не беше предизвикало подобна реакция, която сама по себе си се вписваше в стратегията? Толкова просто ли беше всичко? Но господ бе свидетел, че разрешението е идеално. Да ги убие всичките, да убие брат си!