— Има накъде, мистър Конклин — прекъсна го първият секретар.
Разговорът приключи; онзи от посолството щеше да се обади след разговора с Борн. Конклин се надигна от стола и закуцука през стаята към сивата кантонерка до стената. Отключи горната част. Вътре имаше подвързана папка със запечатан плик, в който се съхраняваха имената и местонахожденията на хора, подлежащи на повикване при спешност. Някога свестни и верни хора, станали по една или друга причина неудобни за Вашингтон. Така или иначе, обстоятелствата бяха наложили да се отстранят от официалната сцена и да им се даде нова самоличност — а на владеещите отлично чужди езици — гражданство в приятелски държави. Те просто бяха изчезнали.
Бяха аутсайдери, хора, престъпили закона в служба на родината си, които често убиваха в интерес пак на родината си. Но родината им не одобряваше официалното им съществуване; имената им бяха разкрити, а делата им бяха станали публично достояние. Но все пак те можеха да бъдат повикани. Редовно се прехвърляха пари на сметки, труднопроследими при евентуално разследване, а разплащането се осъществяваше по взаимно съгласие.
Конклин отнесе плика на бюрото си и скъса лентата, с която беше запечатан; след това щеше да го запечата отново. В Париж имаше човек, верен човек, служил някога в офицерския корпус на военното разузнаване, достигнал до чин подполковник на трийсет и пет годишна възраст. На него можеше да се разчита; той знаеше кое е важно за държавата. Преди дванайсет години близо до Хю беше убил депутат от лявото крило на долната камара.
Три минути по-късно вече се беше свързал с човека. Разговорът не се записваше, нито се отбелязваше някъде. Бившият офицер получи име и кратко описание на ситуацията, тоест следното: по време на тайно пътуване до Щатите, отстъпникът, предмет на специални приготовления, е ликвидирал онези, които ръководят стратегията.
— Двоен агент ли? — попита мъжът в Париж. — Москва?
— Не, не на Съветите — отвърна Конклин, имайки предвид, че ако Делта поиска закрила, двамата мъже ще проведат разговор.
— Отдавна е дълбоко законспириран агент-примамка за Карлос.
— Наемният убиец?
— Да.
— Ти може да твърдиш, че това не е Москва, но мен няма да ме убедиш. Карлос е обучен в Новгород и аз все така вярвам, че върши мръсната работа на КГБ.
— Възможно е. Не мога да ти изложа накратко подробностите, но е достатъчно да знаеш, че според нас нашият човек е бил купен; сега си има няколко милиона и му е необходим паспорт, който да не му създава неприятности.
— Значи е ликвидирал координаторите и насочените към Карлос пръсти, което не означава друго, а още едно убийство.
— Точно така. Искаме да го заблудим. Нека си мисли, че си е като у дома. А още по-добре би било да получим признание или каквато и да било информация. Ето защо ще дойда и аз. Но това е на втори план. Най-важното е да го обезвредим. Говорих с прекалено много хора от прекалено много места, за да се озове той там, където е в момента. Можеш ли да ми помогнеш. Ще има награда.
— Удоволствие ще е за мен. Задръж си наградата, мразя копелдаци като него. Такива провалят цели организации.
— Всичко трябва да се изпипа много добре; той е един от най-добрите. Предлагам ти да си осигуриш подкрепление, поне още един човек.
— Имам един тук от Сен Жерве, но е за петима. Мога да го наема.
— Наеми го. Ето и останалото. Контактът в Париж се осъществява от човек — сляпа връзка в посолството; той нищо не знае, но Борн държи връзка с него и може да му поиска закрила.
— Ще го оправя — отвърна бившият разузнавач. — Давай нататък.
— Засега толкова. Ще взема изтребител от Ендрюс. В Париж ще пристигна някъде между десет и един ваше време. Ще искам да се видя с Борн час, час и нещо след това и да се върна във Вашингтон до сутринта. Програмата е доста сгъстена, но се налага.
— Щом се налага.
— Слепият в посолството е първият секретар. Името му е…
Конклин издиктува останалите сведения и двамата мъже изработиха основните си шифри за контакт в Париж. Кодови думи, които щяха да съобщят на човека от ЦРУ дали има пречки, докато разговарят. Конклин затвори телефона. Всичко се раздвижи точно така, както Делта бе очаквал. Наследниците на „Тредстоун“ щяха да действат като по учебник, и то според урока, засягащ провалите на стратегиите и създателите им. Информацията за тях в никакъв случай не трябваше да излиза на бял свят. Провалилите се стратегии и техните създатели бяха неудобни за Вашингтон. А специално „Тредстоун Седемдесет и едно“ още от самото си създаване беше започнала да използва, да мами и разиграва всяка значителна единица от разузнавателната общност на Съединените щати, както и немалко чуждестранни правителства. Доста сътресения щяха да се получат, ако дори един от оцелелите се разприказваше.