Делта знаеше всичко това и понеже беше разрушил „Тредстоун“ със собствените си ръце, би одобрил мерките, би взел контрамерки и би застанал нащрек, ако ги нямаше. В случай че го предизвикаше директно, той ще реагира с фалшива ярост и ще страда престорено за жестокото клане на Седемдесет и първа улица. Александър Конклин щеше да го изслуша много внимателно и да се опита да долови искрена нотка или поне приемливо обяснение. Знаеше обаче, че няма да чуе нито едното, нито другото. Парчетата стъкло не можеха да прелетят океана от само себе си, само и само за да се скрият под тежкия килим на къщата от кафяв камък в Манхатън. А отпечатъците от пръсти бяха доказателство по-ясно от всякаква снимка, че въпросният човек е присъствал на въпросното място. Нямаше начин да бъдат подправени.
Конклин щеше да даде на Делта две минути, за да чуе какво ще каже лъжовният му език. Щеше да го изслуша, а после да натисне спусъка.
32.
— Защо го правят? — каза Джейсън, като седна до Мари в малкото кафене. Беше позвънил за пети път през последните пет часа, откакто се беше свързал с посолството. — Искат да ме накарат да се движа непрекъснато. Принуждават ме да го правя и не мога да разбера защо.
— Сам се принуждаваш — каза Мари. — Можеше и петте пъти да се обаждаш от стаята.
— Не можех. Дадоха ми да разбера, че не трябва да го правя. При всяко мое обаждане оня тъпанар ме пита къде съм в момента и дали съм на „сигурна“ територия. Каква тъпашка фраза „сигурна територия“. Но ми каза и още нещо. Че всеки път трябва да се обаждам от различно място, за да не може никой вън или вътре в посолството да ме засече на телефон или определен адрес. Не искат да ме вземат под опека, а да ме държат в непрекъснато напрежение. Искат ме, но се страхуват от мен; това е безсмислено!
— А може би просто си въобразяваш? Никой не ти е казал такова нещо.
— Не е и необходимо. Подтекстът на приказките им го казва. Защо не ми наредиха да отида направо в посолството. Защо не ми заповядаха? Никой не може с пръст да ме докосне на американска територия. Но те не го направиха.
— Улиците са под наблюдение. Нали ти казаха?
— Видя, че го приех на доверие. Едва преди половин минута се сетих да се запитам. От кого са под наблюдение? Кой ги наблюдава?
— Очевидно Карлос. И хората му.
— Това го знаеш ти, знам го и аз — или поне го предполагаме — но те не го знаят. По дяволите, може да не знам кой съм и откъде съм, но знам какво ми се е случило през последните двайсет и четири часа. Но те не знаят.
— Те също биха могли да предположат, нали? Може да са видели подозрителни хора в коли или такива, които се мотаят прекалено дълго или прекалено явно наоколо.
— Карлос не е чак толкова глупав. Освен това има хиляди начини по-особено превозно средство да се стрелне светкавично в територията на посолството. Контингентът на морската пехота по света е обучен блестящо за такива случаи.
— Вярвам ти.
— Но те не го направиха. Дори не предложиха. Вместо това ми губят времето и ме карат да им играя по свирката. По дяволите, защо?
— Ти сам го каза, Джейсън. Не са те чували шест месеца. Много са предпазливи.
— Защо по този начин? Вкарат ли ме веднъж зад вратите на посолството, могат да правят с мен каквото си поискат. Ще бъда изцяло под техен контрол. Могат да ми сложат пазач или да ме хвърлят в затвора. А те не желаят да ме докосват, но същевременно и не искат да ме загубят. — Борн придърпа стола си. — Нещо не е наред. Хайде да се махаме оттук.
Александър Конклин, приемникът на „Тредстоун“, беше прекосил океана точно за шест часа и двайсет минути. На сутринта щеше да хване първия Конкорд и да кацне на летище Дълес в 7,30 вашингтонско време, което означаваше, че ще е в Лангли към 9. Ако през това време някой го потърсеше по телефона или се поинтересуваше къде е прекарал нощта, майорът в Пентагона, който отговаряше, щеше да му даде неверен отговор. А на първия секретар щеше да му се каже, че ако някога изобщо спомене, че е разговарял дори веднъж с човека от Лангли, ще бъде разжалван до най-нищожно аташе и изпратен в новата мисия в Терра дел Фуего. Това му бе гарантирано.
Конклин отиде направо до редицата телефонни автомати на стената и набра посолството. Първият секретар беше изпълнен с чувство за добре свършена работа.