— Боже мили, как?
— Бил съм там преди. Срещал съм се там с разни хора… с един човек. Определяйки ми тази среща — необичайна среща — „Тредстоун“ ми казва, че той е въпросният човек.
Тя го погледна, докато изкачваха стъпалата към улицата.
— Искам да дойда с теб.
— Съжалявам.
— Не трябва да ми отказваш.
— Трябва, защото не знам какво ще намеря там. И ако не е онова, което очаквам, ще ми е необходим някой, който да остане на моя страна.
— Скъпи, не виждам никакъв смисъл! Мен ме търси полицията. Ако ме заловят, ще ме изпратят в Цюрих със следващия самолет, ти го каза. От каква полза бих могла да ти бъда в Цюрих?
— Не ти, а Вилие. Той ни има доверие. Има доверие в теб. Можеш да се свържеш с него, ако не се върна до сутринта или не съм се обадил да кажа защо. Той може да вдигне достатъчно шум и бог е свидетел, че има желание да го стори. Вилие е единственият гръб, който имаме. По-точно жена му — чрез него.
Мари кимна, убедена.
— Той има желание — съгласи се. — Как ще стигнеш до Рамбуйе?
— Имаме кола, ако си спомняш. Ще те изпратя до хотела и след това ще отида в гаража.
Той влезе в асансьора на гаражния комплекс в Монмартр и натисна бутона за третия етаж. Съзнанието му бе заето с гробището някъде между Шеврьоз и Рамбуйе, на пътя, по който беше минавал неизвестно кога и защо.
Поради което искаше сега да отиде там преди часа на срещата. Ако образите в паметта му не го заблуждаваха, гробището беше огромно. Къде ли измежду стотиците акри гробове и барелефи бе точното място на срещата? Щеше да стигне там към един, за да му остане половин час да се разходи нагоре-надолу из алеите и да се огледа за чифт автомобилни фарове, които да го предупредят. Можеше да го споходят и други неща.
Вратата на асансьора се отвори. Три четвърти от етажа бе зает с коли, на на пръв поглед изглеждаше пуст. Джейсън се опита да си спомни къде беше паркирал реното; някъде на другия край, в ъгъла, но кой точно — левия или десния? Тръгна интуитивно наляво — асансьорът му бе отляво, когато преди няколко дни вкара колата. Спря и логиката му постепенно го ориентира. Асансьорът беше останал от лявата му страна, когато влезе, а не след като паркира колата; значи тя се намираше вдясно по диагонал. Обърна се бързо, мислите му все още бяха заети с шосето между Шеврьоз и Рамбуйе.
Така и не разбра дали благодарение на внезапната и неочаквана смяна на посоката, или понеже погледът му не беше привикнал с обстановката, а и нямаше намерение да се замисля, но този миг спаси живота му или поне той така реши. Една глава се скри зад калника на кола във втората редица отдясно. Там имаше човек, който го наблюдаваше. Опитен преследвач би постоял малко, размахвайки ключовете, които предвидливо е изпуснал на пода. Щеше примерно да провери чистачките на предното стъкло и просто да си тръгне. Но единственото, което нямаше да направи, бе това — да рискува да го видят, че се крие зад колите.
Джейсън забави крачка и се съсредоточи върху новото препятствие. Кой беше този човек? Как го бяха открили? След миг отговорите и на двата въпроса му станаха толкова ясни и елементарни, че се почувства пълен глупак. Служителят в „Оберж дю Коан“!
Карлос бе прецизен — както винаги — и изследваше внимателно всеки детайл и възможност за пропуск. И един от тези детайли беше служител, работел по времето, когато е станал провал. Този човек първо проучваше всичко най-внимателно, а след това почваше да разпитва. Не беше трудно. Достатъчно бе да извади пистолет или нож. Информацията щеше да потече от треперещите устни на верния служител и Карлос щеше да нареди на армията си да се пръсне из целия град. Всеки район щеше да бъде разделен на сектори, в които да се издирва определена марка черно рено. Трудно, но не и невъзможно издирване, а един шофьор, който дори не си беше направил труда да смени регистрационните номера, само го беше улеснил. От колко ли часа насам гаражът беше под непрекъснато наблюдение? Колко скоро щяха да пристигнат и останалите? Щеше ли да дойде и Карлос?
Тези въпроси бяха второстепенни. Трябваше да се измъкне. Можеше да стигне до гробището и без колата, но не му се искаше да зависи от неизвестни обстоятелства, които само можеха да му попречат. Нужен му бе превоз, и то веднага. Никое такси нямаше да се съгласи да го откара до гробище в покрайнините на Рамбуйе в един часа през нощта, а и вече нямаше време да разчита на възможността да открадне кола от улицата.
Спря и извади от джоба си цигари и кибрит, след това драсна клечка, събра шепите си и наклони глава, за да се предпази от пламъка. С ъгъла на окото си видя сянка — квадратна и набита; човекът пак се бе скрил, сега зад задния капак на една кола по-наблизо.