Фенерчето. Имаше нещо странно в лъча светлина на двеста метра по-надолу. Движеше се с къси вертикални потрепвания, като че ли точки и тирета… като че ли човекът, който го държеше, разговаряше с някого посредством шифър.
Така беше. Джейсън се понаведе и се взря под дъжда. Очите му уловиха ярко движещо се отражение, просветващо всеки път, когато лъчът попадаше върху предмета пред него. Той запълзя напред, придържайки тялото си близо до земята, и за няколко секунди измина към трийсет метра, като не сваляше погледа си от странния отблясък. Сега виждаше по-ясно; спря и се съсредоточи. Там имаше двама мъже, единият държеше фенерчето, другият пушка с отрязана цев, чиято дебела стомана беше твърде добре позната на Борн. Такава пушка можеше да хвърли човек на два метра във въздуха от разстояние сто метра. Оръжието съвсем не прилягаше на един редови офицер, намиращ се под разпореждане на Вашингтон.
Лъчът на фенерчето се стрелна по посока на бялата гробница; фигурата с пушката с рязана цев бързо се върна и се шмугна зад колоната на не повече от пет-шест метра от човека с фенерчето.
Джейсън нямаше нужда от размишления — знаеше какво да прави. За смъртоносното оръжие съществуваше обяснение и в такъв случай то нямаше да бъде използвано срещу него. Коленичил така, той прецени разстоянието и потърси с поглед места, където би могъл да се скрие от погледите и от оръжието. Започна да се придвижва, изтривайки дъждовните капки от лицето си. Напипа пистолета в колана си, но знаеше, че не може да го употреби.
Промъкваше се от един надгробен камък до друг, от една статуя до друга, като отначало се насочи надясно, а след това постепенно наляво, докато описа почти полукръг. Сега се намираше на по-малко от пет метра от гробницата; мъжът със смъртоносното оръжие стоеше до колоната в левия ъгъл, скрит под свод, за да се предпази от дъжда. Той галеше пушката си, като че бе женско тяло и прокарваше пръсти по очертанията й, като от време на време надникваше в дулото.
Сега. Борн се измъкна иззад надгробната плоча, отблъсквайки се с длани и колене от мократа трева и се оказа на метър и половина от мъжа. Скочи тихо като пантера-убиец, разхвърляйки кал около себе си, и хвана с ръка цевта на пушката, а с другата посегна към главата. Успя да докопа и двете, хвана ги здраво, вкопчвайки пръстите на лявата си ръка в цевта, а тези на дясната в косата на мъжа. Главата му се отметна и гърлото му се изпъна, издавайки приглушен звук. Джейсън удари главата в белия мрамор с такава сила, че последвалото издихание свидетелстваше за доста сериозно нараняване. Краката на мъжа омекнаха. Джейсън го подхвана до стената и остави безчувственото му тяло да се свлече между колоните. Претърси го и извади от кожена торбичка, пришита към сакото му, автоматичен магнум 357, стилет от колана му и малък 22-калибров револвер от ластика на глезена му. Нито едно от тези оръжие не бе на въоръжение в правителствените отряди; човекът бе наемен убиец, самоходен арсенал.
Счупи му пръстите. Борн си спомни тези думи; беше ги казал мъж с очила с позлатени рамки в голяма кола, изскочила от Щепдекщрасе. В тази жестокост имаше известен здрав разум. Джейсън хвана дясната ръка на мъжа и огъна пръстите й, докато не се чу характерен пукот; направи същото и с лявата. През това време запуши устата му, слагайки лакът между зъбите му. Сред шума на дъжда не се прокрадна нито звук, никоя от ръцете вече не можеше да бъде използвана за оръжие или като оръжие, а самите оръжия се намираха извън обсега му.
Джейсън се изправи и подаде лице иззад колоната. Офицерът от „Тредстоун“ този път насочи лъча на фенерчето право в земята пред себе си. Беше стационарен сигнал, лъчът приличаше на птица, прибираща се в гнездото си; можеше също така да означава много други неща, следващите няколко минути щяха да покажат. Мъжът се обърна към портите и ускори крачка, все едно беше чул нещо, и тогава Борн за първи път видя бастуна и забеляза накуцването. Офицерът от „Тредстоун“ беше инвалид… както и той самият.
Джейсън се скри отново зад първия надгробен камък и се огледа наоколо иззад мраморния ръб. Вниманието на човека от „Тредстоун“ беше все така погълнато от портите. Борн погледна часовника си: беше 1,27. Имаше време. Той се отдалечи от гроба, подпирайки се на земята с ръце, докато се оказа извън полезрението на другия, след което се изправи и се затича по посока към арката на върха на хълма. Остана там за миг, успокои дишането и пулса си и бръкна в джоба си за кибрит. Закри го в шепи, откъсна една клечка и я запали.