Той се изтъркаля по земята, с поглед, прикован в далечните колони на гробницата, очаквайки оттам избухване, което щеше да вдигне нападателя му във въздуха. Не! Мъжът от „Тредстоун“ отново се изтъркаля! Този път надясно. Чертите му се разкривиха от изненада, дивият му поглед се спря на… Имаше още някой!
Борн се хвърли назад по диагонал. В това време долетяха четири бързи изстрела, три от които рикошираха наблизо. Джейсън се затъркаля отново, и отново, и отново, изваждайки оръжието от колана си. Видя човека през дъждовните струи; силуетът на някаква фигура се надигна иззад надгробен камък. Стреля два пъти. Онзи се свлече на земята.
На три метра встрани Конклин шареше конвулсивно по мократа трева и отчаяно търсеше да напипа стоманата на пистолета. Борн се надигна и се втурна към него; коленичи встрани от човека на „Тредстоун“, хвана мократа му коса с една ръка и пистолета с другата и притисна дулото в черепа му. Откъм другия край на гробницата се дочу проточен измъчен вик. Той се усили и след това спря.
— Вашият наемен убиец — каза Джейсън, обръщайки главата на Конклин към себе си. — Виждам, че „Тредстоун“ е започнала да взема на работа разни доста странни екземпляри. Кой беше другият? От коя мръсна част на града го измъкнахте?
— Беше много по-свестен от тебе — отвърна Конклин с напрегнат глас, дъждовните капки лъщяха по лицето му, осветено от фенерчето на земята. — Всичките са по-свестни. Те също са загубили колкото и ти, но не са станали предатели. На тях може да се разчита.
— Няма да ми повярваш, каквото и да ти говоря. Не искаш да ми повярваш!
— Защото знам кой си и какво си направил! Току-що потвърди всичко! Можеш да ме убиеш, но знай, че ще те хванат. Ти си от най-противния тип. Мислиш се за нещо особено! Видях те след Пном Пен — всички загубиха някой близък човек там, но ти беше различен от останалите! Интересуваше се само от себе си, ти единствено! След това в „Медуза“! Няма правила за Делта! Звярът искаше само да убива! Точно такива хора стават предатели! Е, аз също загубих, но не станах предател. Хайде! Убий ме! След това можеш да се върнеш при Карлос. Но те ще разберат, като не се върна! Ще те последват и накрай света, докато не те убият. Хайде! Стреляй!
Конклин крещеше, но Борн едва го чуваше. До слуха му бяха достигнали само две думи, които предизвикаха страхотна болка в слепоочията му. Пном Пен! Пном Пен… Смърт в небето, от небето. Смърт на млади и много млади хора. Писък на птици и свистящи машини и шум в джунглата, вещаещ смърт… река. Той отново гореше, отново беше заслепен.
Мъжът под него се бе изплъзнал. Сакатата фигура се отдалечаваше с паническо пълзене и ръцете му продължаваха да опипват мократа трева. Джейсън премигна, опитвайки се да си наложи контрол над съзнанието. В следващия момент проумя, че трябва да вдигне пистолета и да стреля. Конклин беше открил пистолета си и го вдигаше! Но Борн не можа да натисне спусъка.
Хвърли се вдясно, изтъркаля се по земята, насочвайки се към мраморните колони на мавзолея. Конклин стреляше ожесточено, сакатият не беше в състояние да успокои крайниците си. След това изстрелите секнаха и Джейсън се изправи на крака, долепил лице към гладкия и мокър камък. Погледна и вдигна оръжието си; трябваше да убие този човек, защото иначе той щеше да го убие, щеше да убие Мари и щеше да ги обяви за съучастници на Карлос.
Конклин патетично закуцука към портата, обръщайки се от време на време с пистолет в ръка. Беше се запътил към кола отвъд шосето. Борн вдигна оръжието и сакатата фигура застана на мерника му. След половин секунда всичко щеше да приключи, врагът му от „Тредстоун“ щеше да бъде мъртъв, с неговата смърт щеше да се появи известна надежда, защото във Вашингтон не беше възможно да няма и разумни хора.
Не можеше да го направи; не можеше да дръпне спусъка. Отпусна оръжието и се загледа безпомощно в Конклин, който се качваше в колата си.
Колата. Трябваше да се върне в Париж. Имаше начин. И той е бил налице през цялото време. Тя беше там.
Удари с юмрук по вратата, мисълта му работеше усилено, анализираше фактите, възприемаше и отхвърляше решенията със същата бързина, с която идваха в главата му, оформяше се стратегия. Мари разпозна чукането му, отвори вратата.
— Мили боже, погледни се на какво приличаш! Какво се е случило?
— Няма време — каза, отивайки направо към телефона в другия край на стаята. — Беше клопка. Те са убедени, че аз съм предател и че съм ги продал на Карлос.