Вилие трябваше да разбере толкова неща, а имаше толкова малко време за обяснения. Освен това самите обяснения бяха ограничени от изгубената памет и настоящето състояние на стария воин. Трябваше да се постигне деликатен баланс в приказките и да се наблегне на времето и това, което генералът да свърши. На Джейсън му беше ясно: искаше от един човек, поставящ честта си над всичко останало, да лъже целия свят. За да го направи, причината наистина трябваше да е много основателна.
Намери Карлос!
Къщата на генерала имаше още един вход — на приземния етаж, вдясно от стълбите, зад оградата. Там доставяха продуктите за кухнята на долния етаж. Вилие се бе съгласил да не го заключва. Борн не си даде труда да каже на стария воин, че това няма никакво значение; би влязъл на всяка цена, като степента на щетите влизаше в стратегията му. Но основният риск се състоеше в това, че къщата на Вилие вероятно бе под наблюдение. Карлос имаше сериозна причина да го прави, но и също толкова сериозно би било основанието за обратното. Всички факти сочеха, че убиецът можеше да реши да стои възможно най-далеч от Анжелик Вилие, като не рискува някой от хората му да бъде заловен, доказвайки по този начин връзката на Парк Монсо. От друга страна, мъртвата Анжелик беше негова братовчедка и любовница… единственият човек на земята, за когото го е грижа. Филип д’Анжу.
Д’Анжу! Естествено, че щеше да е под наблюдение — а може би наблюдателят да не е един, а двама или десет! Д’Анжу беше изчезнал от Франция, Карлос би трябвало да предположи най-лошото; но ако Д’Анжу не беше успял да избяга, Карлос щеше да го знае със сигурност. Щяха да пречупят колониста и да изтръгнат от него всяка разменена с Каин дума. Но къде? Къде можеха да са хората на Карлос? На Джейсън му се видя доста странно, защото, ако точно тази нощ около Парк Монсо нямаше никой, стратегията му губеше смисъл.
Нямаше страшно, те бяха там. В една лимузина — същата кола, минала пред вратите на Лувъра преди дванайсет часа, със същите двама в нея — убийците, които стояха зад гърба на други убийци. Колата бе на двайсет метра по-надолу от другата страна на улицата, а гледката от нея към къщата на Вилие бе съвсем ясна. Дали двамата на предната седалка наблюдаваха внимателно всичко наоколо? Борн не знаеше; от двете страни на улицата имаше наредени коли. Той се промъкна в сянката на сградата на ъгъла, която се намираше по диагонал на паркираната лимузина с двамата мъже. Знаеше какво трябва да направи, но още не беше сигурен как точно ще стане. Трябваше да предизвика произшествие, и то достатъчно тревожно, че да привлече вниманието на хората на Карлос, и достатъчно очевидно, че да се покажат и онези, които може да са скрити в пресечките наоколо, по покривите или зад тъмните врати.
Огън. Внезапен пожар. Далеч от къщата на Вилие, но все пак толкова близо и неочаквано, че да разтърси пустата и тиха улица с три платна. Разтърсване… сирени; експлозивно… експлозии. Можеше да се направи. Беше просто въпрос на подръчни материали.
Борн се върна покрай сградата на ъгъла и навлезе в пресечката. Затича се безшумно към най-близкия вход, където спря и съблече палтото и сакото си. След това махна ризата си и я съдра от горе до долу; облече пак сакото, вдигна реверите и закопча палтото догоре. Ризата пъхна под мишница. Огледа се наоколо в нощния дъжд и опипа с поглед колите по улицата. Трябваше му бензин, но това беше Париж и вероятно повечето от резервоарите бяха заключени. Повечето, но не всички; все някоя от тези коли трябваше да предлага свободен достъп до резервоара си.
Тогава видя точно това, което му трябваше. Право пред него на тротоара. Прикрепен с верига за металната ограда. Един мотопед. Не му се вярваше да е със заключен резервоар. Осем литра гориво не бяха четирийсет; двата галона гориво едва ли струваха колкото петстотинте франка за осигуряване против кражба.
Джейсън се доближи до мотопеда. Огледа улицата; нямаше жива душа, не се чуваше друг звук, освен тихия ромон на дъжда. Постави ръка на капачката и я завъртя; тя се отви лесно. При това отворът беше относително широк, а резервоарът — пълен почти догоре. Махна капачката; все още не беше готов да накисне ризата си. Трябваше му още едно подръчно средство.
Откри го на следващия ъгъл, до решетката на канала. Едно почти извадено от настилката паве, доведено до това състояние от невнимателните шофьори. Той го доизкърти. Взе него и още един по-малък камък и се запъти обратно към мотопеда, малкия камък пъхна в джоба си, а павето взе в ръка. Претегли го на око… провери и ръката си. Щеше да свърши работа; и двете щяха да свършат работа.