Три минути по-късно извади бавно напоената риза от резервоара, изпаренията се смесиха с дъжда, ръцете му бяха покрити с масло. Уви павето в ризата и го овърза с ръкавите, направи от тях стегнат възел и намести снаряда. Беше готов.
Промъкна се отново до сградата на ъгъла на улицата на Вилие. Онези двамата в лимузината все така седяха отпуснати на седалките, съсредоточили вниманието си върху къщата на Вилие. Зад тяхната кола имаше три други — малък мерцедес, някаква кафява лимузина и едно бентли. Право срещу Джейсън, зад бентлито, се издигаше бяла каменна къща с очертани в черно рамки на прозорците. От двата прозореца встрани от входната врата проникваше слаба светлина, идваща от вътрешността на къщата; от лявата явно бе трапезарията; в огледало стил рококо отстрани се виждаха столове и дълга маса. Прозорците на столовата с техния чудесен изглед към приятната и богата парижка улица щяха да свършат работа.
Борн бръкна в джоба си и извади по-малкия камък; размерът му беше около четвърт от този на натопеното в бензин паве, но щеше да послужи за целта. Той се подаде иззад ъгъла на сградата, изпъна ръката си и хвърли камъка високо над лимузината. Ударът отекна силно в тихата улица, последван от трополенето на камъка, който се изтърколи по капака на колата и накрая падна на паважа. Двамата мъже в колата подскочиха. Този до шофьора отвори вратата си, стъпи с единия крак на паважа, с пистолет в ръка. Шофьорът смъкна прозореца си и включи фаровете. Светлината се отрази в бронята на предната кола. Постъпката им бе извънредно глупава и само издаде страха на тези пред Парк Монсо.
Сега. Джейсън претича през улицата, без да изпуска от погледа си двамата мъже, които бяха вдигнали ръце пред очите си, опитвайки се да видят нещо през блясъка на отразената светлина. Той стигна до бентлито, павето беше под мишницата му, в лявата му ръка имаше кибрит, а в дясната няколко клечки. Клекна, запали клечките, снижи павето до земята и го вдигна за единия от ръкавите. Поднесе горящите клечки към напоената с бензин дреха и тя моментално пламна.
Надигна се бързо, завъртя снаряда за ръкава и го хвърли с всичка сила в рамката на прозореца, след което бързо се отдалечи.
Звънът на счупено стъкло наруши внезапно дъждовната тишина на улицата. Борн се отправи наляво по тесния булевард и след това отново се върна на пресечката на Вилие, където пак се скри в сянката. Огънят се разрасна, подхванат от вятъра, навлизащ през счупения прозорец, и подпали завесите. Половин минута по-късно стаята се превърна в пещ, а огромното стенно огледало само засилваше впечатлението. Дочуха се викове, близките прозорци светнаха, а след тях и по-далечните; след минута вече цареше хаос. Вратата на горящата къща се разтвори и се появиха фигури — на възрастен мъж в пижама и жена по нощница и леко наметало — и двамата паникьосани.
Отвориха се и други врати, появиха се още хора, опитващи се да осъзнаят хаоса в съненото си състояние. Някои се затичаха към обхванатата от пламъци къща — един съсед беше в опасност. Джейсън хукна диагонално на пресечката, още една фигура в бързо насъбиращата се тълпа, и спря там, откъдето беше тръгнал преди минути — на ъгъла на крайната сграда. Застана неподвижно и се опита да различи хората на Карлос.
Беше прав; двамата мъже не бяха единствените пазачи, поставени пред Парк Монсо. Сега около лимузината се бяха събрали четирима и разговаряха бързо и тихо. Не, петима. Още един бързо се качи на тротоара и се присъедини към четиримата.
Чу сирени. Все по-силни. Приближаваха. Петимата се разтревожиха. Трябваше да вземат някакво решение; не можеха всичките да останат там, където се намираха в момента. Можеше да се наложи да свидетелстват пред полицията.
Споразумяха се. Щеше да остане един, петият. Той кимна и закрачи бързо към къщата на Вилие от другата страна на улицата. Останалите се качиха в лимузината и докато пожарната навлизаше в улицата, колата излезе от мястото, където беше паркирала и отмина бързо покрай пожарникарската кола насреща й.
Оставаше още една пречка: петият. Джейсън обиколи сградата и го забеляза по средата между ъгъла на улицата и къщата на Вилие. Вече бе само въпрос на време и изненада. Борн се втурна да бяга подобно на другите хора, отправящи се към пожара, но главата му беше обърната назад към ъгъла. Смеси се с тълпата и заприлича на тях. Отмина човека; той не го забеляза — но това неминуемо щеше да стане, ако се изкачеше по стълбите на Вилие и отвореше вратата. Мъжът се оглеждаше угрижено и озадачено на всички страни, уплашен може би от факта, че сега беше единственият патрул на улицата. Беше застанал пред нисък парапет; друга външна врата, други стълби и друг вход на друга скъпа къща в Парк Монсо.