— Два въпроса с два различни отговора — каза Борн. — Трябва да го отведа там, където той е направил така, че да ме обвинят в убийството на четирима мъже и една жена, които не познавам… единият от тези мъже ми е бил доста близък, почти част от мен, доколкото си спомням.
— Не ви разбирам.
— И аз не знам дали разбирам. Няма време. Ще напиша всичко в писмото, което ще ви изпратя от летището. Трябва да докажа, че Карлос е знаел. Една къща в Ню Йорк. Където е станало всичко това; те трябва да разберат. Той е знаел за тази къща. Имайте ми доверие.
— Имам ви доверие. А вторият въпрос. Защо мислите, че той ще ви последва?
Джейсън отново погледна мъртвата жена.
— Инстинкт, вероятно. Убил съм единствения човек, на когото е държал. Ако тя беше друга и Карлос я беше убил, щях да го последвам накрая на света, докато го намеря.
— Той може да е по-коравосърдечен. Струва ми се, че казвате това за пред мен.
— Има още нещо — отвърна Джейсън, отмествайки погледа си от Анжелик Вилие. — Карлос няма какво да губи, а може да спечели всичко с един удар. Никой не знае как изглежда, но той ме е виждал. Но все пак не знае в какво състояние съм. Отряза всичките ми връзки, изолира ме и ме превърна в някой, в когото никога не съм имал намерение да се превъплъщавам. Господ е свидетел, че убийството й е чиста лудост. Заплахите, които му отправям, са ирационални. А колко по-ирационален съм самият аз? Ирационалният, ненормалният е паникьосан човек. Той лесно може да бъде изваден от строя. И елиминиран.
— Заплахата ви наистина ли не е реална? Може ли да ви елиминира?
— Не знам. Знам само, че нямам друг избор.
Наистина нямаше. Сега в края се намираше там, откъдето беше започнал. Намери Карлос. Хвани Карлос. Каин вместо Чарли и Делта вместо Каин. Човекът и легендата в крайна сметка са едно цяло, виденията и действителността се сливат. Нямаше друг начин.
Бяха изминали десет минути, откакто се обади на Мари, откакто я излъга и чу тихото примирение в гласа й. Знаеше — това означава, че й е необходимо време за размисъл. Не му бе повярвала, но вярваше в него; тя също нямаше избор. А той не можеше да облекчи болката й; не бе имал време. Нямаше и сега. Всичко бе задвижено, на долния етаж Вилие звънеше по спешния телефон в Министерството на отбраната. И уреждаше човек с фалшив паспорт да отлети от Париж с дипломатически статут. След по-малко от три часа същият човек щеше да се приближи към годишнината на собствената си екзекуция от другата страна на Атлантика. Това беше ключът; тук беше заложен капанът. Беше последната ирационална постъпка, продиктувана от въпросната дата.
Борн стоеше до бюрото; остави химикалката и се загледа в написаното на гърба на мъртвата. Същите тези думи трябваше да предаде сломеният и объркан стар човек по телефона на непознатия, който щеше да дойде за бележката, за да я предаде на Илич Рамирес Санчес.
Убих скапаната ти курва и ще се върна да убия и теб. В джунглата има седемдесет и една улици. Джунгла, гъста като тази в Там Куан, но има пътека, която си пропуснал, сейф в килията, който никога не ти е бил известен — така както не си знаел нищо за мен преди десет години в деня на моята екзекуция. Други хора знаеха и ти ги уби. Но няма значение. В този сейф са документите, които ще ми дадат свобода. Да не би да си въобразяваш, че съм станал Каин, без да си оставя последна вратичка? Вашингтон няма и да посмее да ме докосне! Изглежда, точно на датата на смъртта на Борн Каин ще вземе документите, които ще му осигурят по-дълъг живот. Ти беляза Каин. Сега аз бележа теб. Ще се върна и тогава ще отидеш при курвата.
Делта.
Джейсън хвърли бележката на бюрото и отиде при мъртвата. Спиртът беше изсъхнал. Подпухналото гърло беше готово. Той се наведе и постави пръстите си там, където бяха преди това други.
Лудост.
34.
Утринната светлина се появи над кубетата на катедралата „Левалоа-Пере“ в северозападната част на Париж, мартенският вятър беше студен, а нощният дъжд премина в мокра мъгла. Няколко старици, завърнали се от нощно чистене из парижките апартаменти, влязоха през бронзовите врати, а други като тях излязоха със същата бавна и уморена походка, държейки се с една ръка за перилата и стискайки молитвеници в другата. Те предвкусваха скъпоценните часове сън, преди отново да подхванат тежкия си и изнурителен дневен труд. Освен тези жени влизаха и излизаха мъже, облечени в износени и изпокъсани дрехи — повечето също възрастни, други учудващо млади, всичките облечени в палта. Те търсеха топлината на катедралата, пъхнали по бутилка в джоба си, която щеше да продължи скъпоценната забрава с още един ден, в който трябваше да се оцелее.