— Да. — Конклин се облегна на бюрото и вдигна телефона.
— Тук е Компютърна мрежа дванайсет — изрече бързо мъжки глас. — Май открихме нещо. Или поне го няма в списъците на Щатите.
— Какво, за бога?
— Името, което ни дадохте преди няколко часа. Уошбърн.
— Какво за него.
— Някакъв Джордж П. Уошбърн е минал през граничните пунктове в Париж и Ню Йорк тази сутрин с полет на Ер Франс. Уошбърн е доста разпространено име; може да е просто бизнесмен с връзки, но е бил отбелязан в списъка на пътниците като дипломат от НАТО. Затова проверихме тук. Изобщо не са чували за такъв. Няма човек на име Уошбърн, който да е включен в някой от текущите преговори на НАТО с френското правителство от която и да е от страните-членки.
— Как са го пуснали тогава, по дяволите? Кой му е дал този дипломатически статут?
— Проверихме в Париж, не беше лесно. Явно е било по нареждане на Министерството на отбраната. Те са доста неразговорлива банда.
— Военното министерство ли? Какво право имат те да прекарват наши граждани?
— Няма никаква разлика между „наши“ и „техни“; всеки може да мине. Това е един вид любезност от страна на държавата домакин и френския превозвач. Един от начините да си издейства човек място за вече продаден полет. Между другото паспортът на този Уошбърн дори не е американски, а британски.
Има един лекар, англичанин, казва се Уошбърн… Това беше той! Беше Делта и Министерството на отбраната на Франция го подкрепяше! Но защо Ню Йорк? Какво още имаше за него в Ню Йорк? И кой толкова високопоставен в Париж би сътрудничил с Делта? Какво им беше казал? О, господи! Колко им беше казал?
— Кога е кацнал? — попита Конклин.
— В седем и трийсет тази сутрин. Преди малко повече от час.
— Добре — каза мъжът, чийто крак бе откъснат в „Медуза“, и тръгна към стола си зад бюрото, скърцайки със зъби от болка. — Искам да изтриете от лентите това, което ми предадохте току-що. Всичко. Ясно ли е?
— Разбрано, сър. Изтрито, сър.
Конклин затвори. Ню Йорк. Ню Йорк? Не Вашингтон, а Ню Йорк! В Ню Йорк вече нямаше нищо. Делта го знаеше. Ако преследваше някого от „Тредстоун“ — ако преследваше него — щеше да вземе полет направо до летище Дълес. Какво имаше в Ню Йорк?
И защо беше използвал името Уошбърн? Това означаваше, че разкрива стратегията си; знаеше, че името ще бъде забелязано рано или късно… Късно… След като вече е минал през вратата! Делта съобщаваше на оцелелите от „Тредстоун“, че ще действа от позиция на силата. В неговите възможности беше не само да разкрие операцията „Тредстоун“, а и бог знае още какво. Всички мрежи, които е използвал като Каин, подслушвателни постове и мними консулства, не представляващи нищо друго освен станции за електронен шпионаж… дори кървавите тайни на „Медуза“. Връзката му с военното министерство на Франция трябваше да покаже на „Тредстоун“ докъде е стигнал. Сигнал, че щом е могъл да проникне в такава ограничена група стратези, нищо не би могло да го спре. По дяволите, от какво да го спре? Какви бяха намеренията му? Милионите бяха у него; спокойно можеше да изчезне!
Конклин поклати глава и си спомни. По едно време беше склонен да позволи на Делта да изчезне, беше му го казал преди дванайсет часа на гробището извън Париж. Би могъл да отиде само дотам и никой не го знаеше по-добре от Александър Конклин, който някога бе един от най-добрите действащи офицери от контраразузнавателната общност. Само дотам; демонстративното самоуспокояване, че все още си жив, почваше да нагарча и да омръзва с времето. Зависеше от това какъв си бил преди и какво си станал, след като си се деформирал. Само дотолкова… Но Делта не изчезна! Върнал се е обратно със странните си твърдения, странните си изисквания… и някаква ненормална тактика, която никой опитен разузнавателен офицер не би се опитал да приложи. Защото никой с всичкия си не би навлязъл в минирано поле, пълно с негови врагове, независимо колко взривоопасна е информацията, която притежава и колко нависоко се е внедрил. После никакъв опит за шантаж не би могъл да те върне при живите…