Никой с всичкия си… Никой с всичкия си. Конклин бавно се наведе напред на стола си.
Аз не съм Каин. Той никога не е съществувал. Никога не съм бил! Не съм бил в Ню Йорк… Карлос е бил! Не аз, Карлос! Ако това, което казвате, наистина се е случило на Седемдесет и първа улица, това е бил той! Той знае!
Но Делта е бил в къщата от кафяв камък на Седемдесет и първа улица. Отпечатъците — показалец и среден пръст на дясната ръка. А ето сега изникваше и обяснение на метода на транспорт. Ер Франс, под егидата на военното министерство… Факт: Карлос не би могъл да знае.
Разни неща изникват в съзнанието ми… лица, улици, сгради. Видения, които не мога да обясня… Знам хиляди факти за Карлос, но не знам защо!
Конклин притвори очи. Имаше някаква фраза, някаква проста ключова фраза, използвана при полагането на основите на „Тредстоун“. Каква беше? Произходът й беше от „Медуза“… Каин означава Чарли, а Делта означава Каин. Точно така. Каин вместо Карлос. Делта-Борн се беше превърнал в същия онзи Каин, който трябваше да послужи за стръв на Карлос.
Конклин отвори очи. Джейсън Борн трябваше да измести Илич Рамирес Санчес. В това се състоеше и цялостната стратегия на „Тредстоун“. Това беше ключът към завършената структура на измамата и предателството, което трябваше да накара Карлос да излезе от прикритието си и да застане пред тях.
Борн. Джейсън Борн. Съвършено непознатият мъж, едно име, погребано за десетилетие, част от останките на човек, захвърлен в джунглата преди десет години. Но той беше съществувал, това също бе част от стратегията.
Конклин разрови папките върху бюрото си, докато откри тази, която търсеше. Не беше надписана, отгоре й имаше само една буква и две цифри с черен Х накрая. Това означаваше, че съдържа единствените оригинални документи на „Тредстоун“.
Т-71. Раждането на „Тредстоун“
Той я отвори, като почти се изплаши от това, което щеше да види в нея.
Дата на екзекуцията. Сектор Там Куан. 25-и март…
Конклин премести погледа си върху календара на бюрото.
24-ти март.
— О, боже — прошепна, посягайки към телефона.
Доктор Морис Панов мина през двойната врата на психиатричното отделение на военната лечебница в Бетезда и се насочи към сестринската стая. Усмихна се на униформената секретарка, която прелистваше документи от картотеката под строгия поглед на старшата сестра на етажа, застанала зад нея. Младата стажантка явно беше сложила картона на някой от болните не там, където трябва — но дори и да не беше пациент, началничката й нямаше да допусне това да се повтори.
— Не се впечатлявайте от камшика на Ани — каза Панов на притеснилото се момиче. — Под тези леденостудени нечовешки очи се крие сърце от най-твърд камък. Всъщност тя избяга от петия етаж преди две седмици, но ние не смеем да кажем на никого.
Момичето се засмя нервно; старшата поклати гневно глава. Телефонът в стаята иззвъня.
— Би ли го вдигнала, скъпа? — каза Ани на младата секретарка. Момичето кимна и отиде до бюрото. Сестрата се обърна към Панов. — Доктор Мо, как, кажете, да налея нещо в главите им, като им говорите така?
— С любов, скъпа Ани. С любов. Но не забравяйте и велосипедните вериги.
— Вие сте непоправим. Как е пациентът ви от Пет-А? Знам, че се безпокоите за него.
— Безпокоя се.
— Чух, че сте останали горе цяла нощ.
— Даваха един филм от три сутринта по телевизията и исках да го гледам.
— Не правете така, Мо — каза старшата. — Прекалено сте млад, за да свършите на горния етаж.
— Май вече съм прекалено стар и за да го избегна, Ани. Но благодаря ти все пак…
В същия момент Панов и сестрата осъзнаха, че по високоговорителите произнасят името му — секретарката-стажантка с големите очи говореше в микрофона.
— Доктор Панов, моля. Телефонен разговор за…
— Аз съм доктор Панов — каза психиатърът, шепнейки с нисък глас. — Но не искаме никой да го узнае. Истината е, че Ани Донован всъщност е майка ми от Полша. Кой е?
Секретарката се вгледа в картичката на Панов, закачена върху бялото му сако, премигна и отвърна.
— Някакъв господин Александър Конклин, сър.
— О! — Панов беше изненадан. От пет години насам Александър Конклин му беше пациент, от време на време лежеше при него, докато накрая и двамата се съгласиха, че се е приспособил толкова добре, колкото изобщо беше възможно при неговото състояние — а то не бе никак много. Хората като него бяха толкова много, а за тях можеха да направят толкова малко. Но Конклин вероятно имаше сериозна причина да го търси, щом звънеше тук в Бетезда, а не в кабинета му. — Откъде мога да говоря, Ани?