— В първа стая — каза сестрата, сочейки коридора. — Свободна е. Ще прехвърля разговора.
Панов тръгна към вратата, обладан от тягостно предчувствие.
— Трябват ми няколко много бързи отговора, Мо — каза Конклин с напрегнат глас.
— Не ме бива много в бързите отговори, Алекс. Защо не наминеш да се видим днес следобед?
— Не става въпрос за мен. За друг човек. Поне имам съмнения.
— Без шеги, ако обичаш. Мисля, че отминахме този етап.
— Не се шегувам. Това е спешност четири нули, имам нужда от помощ.
— Четири нули ли? Обади се тогава на някой от вашите. Никога не съм отговарял на това изискване.
— Не мога. Случаят е много сложен.
— Тогава се посъветвай с бог.
— Мо, моля те! Искам само да потвърдиш дали нещо е възможно, останалото мога и сам да си го сглобя. Нямам нито секунда за губене. Възможно е тук да се разхожда човек, готов да стреля по призраци, или по всеки, когото сметне за призрак. Той вече уби няколко съвсем истински и много важни хора и аз не съм сигурен дали изобщо го е осъзнал. Помогни ми, помогни на него!
— Ако мога. Продължавай.
— Бил е дълго в непрекъснато променяща се максимално напрегната ситуация, като през цялото време е бил в дълбока нелегалност. Играл е ролята на примамка — явна и съвсем отрицателна примамка, като постигането на тази ясна видимост му е коствало постоянно напрежение. Целта е била да изкара на бял свят мишената, подобна по характер на примамката, като я накара да мисли, че самата примамка е заплаха. Така мишената се принуждава да излезе на открито… Ясно ли ти е дотук?
— Дотук, да — каза Панов. — Казваш, че поддържането на силно негативен образ от страна на примамката й е струвало непрестанно напрежение. В каква среда се е движил?
— Толкова брутална, колкото можеш да си представиш.
— За какъв период от време?
— Три години.
— Мили боже — възкликна психиатърът. — Без прекъсване ли?
— Без. Двайсет и четири часа в денонощието, триста шейсет и пет дни в годината. Три години. Бил е друг човек, а не себе си.
— Кога ще си го набиете в главите, проклети глупаци? Дори затворниците в концлагерите имат право да бъдат самите себе си и да разговарят с други хора, които също са самите себе си. — Панов замълча, за да осмисли думите си и тези на Конклин. — Това е случаят ти, така ли?
— Не знам със сигурност — отвърна офицерът от разузнаването. — Случаят е мъгляв, объркан и на места противоречив. Исках да те попитам следното: възможно ли е такъв човек под влияние на подобни обстоятелства да… си внуши, че се е превъплътил в самата примамка?
— Отговорът на този въпрос е толкова очевиден, че се учудвам защо питаш. Разбира се, че е възможно. Има голяма вероятност. Такова мъчително и дълго представление се понася трудно, освен ако вярата в превъплъщението не стане всекидневие. Актьорът изобщо не слиза от сцената, а пиесата изобщо не свършва. Ден след ден, нощ подир нощ. — Лекарят отново замълча и след това продължи предпазливо: — Но не това всъщност е въпросът ти, нали?
— Не — отвърна Конклин. — Ще отида малко по-далеч. Отвъд границата на примамката. Не виждам какво друго остава. Това е единственото, което обяснява нещата.
— Чакай малко — прекъсна го остро Панов. — По-добре спри дотук, защото не поставям сляпо диагнози. Не се опитвай да ме подведеш. Не става, Чарли. Това ще ти даде право, за което не желая да отговарям — със или без такса за консултацията.
— „Не става… Чарли“. Защо го каза, Мо?
— Какво имаш предвид, като питаш защо съм го казал? Това е израз, който често чувам. От устата на хлапетата с мръсните джинси в любимите ми барове.
— Откъде знаеш накъде те водя? — попита мъжът от ЦРУ.
— Защото съм чел книжки, а намеренията ти са съвсем прозрачни. Струва ми се, че се каниш да ми опишеш признаците на класически случай на параноидна шизофрения с мултиплицирано раздвоение на личността. Твоят човек не само си е внушил, че е самата жертва, ами си е присвоил и идентичността на онзи, когото преследва. Мишената. Към това клониш, нали, Алекс? Искаш да ми кажеш, че твоят човек е трима души едновременно, той самият, примамката и мишената. И аз ти повтарям. Не става, Чарли. Няма да дам никакво потвърждение, без да направя обширен преглед. Това би ти дало права, които не ти се полагат, и оправдание за намеренията ти. Не става!
— Не искам от теб да потвърждаваш нищо! Просто искам да разбера дали е възможно. За бога, Мо, наоколо се навърта човек, свикнал да стреля на месо, който убива хора, които твърди, че не познава, а е работил с тях цели три години! Отрича да е бил на определеното място в определеното време, и то когато отпечатъците от собствените му пръсти сочат точно обратното. Казва, че го спохождат видения — лица, на които не може да намери място, имена, които е чувал, но не знае откъде. Твърди, че никога не е бил примамката; че не е бил той! Но той беше! И е! Възможно ли е? Само това искам да разбера. Възможно ли е напрежението и времето, и всекидневният натиск да го пречупят до такава степен? Да го разстроят?