Панов задържа за миг дишането си.
— Възможно е — каза бавно. — Ако фактите, които ми изложи отговарят на истината, възможно е. Това е всичко, което ще ти кажа, защото освен тези съществуват и още много други възможности.
— Благодаря ти — Конклин изчака малко. — Последен въпрос: да речем, че има някаква дата — месец и ден от месеца — която е важна за досието на въпросния човек, и по-точно за досието на примамката.
— Уточни какво имаш предвид.
— Добре. Това е датата, на която е бил убит човекът, чиято самоличност е била дадена на примамката.
— Тя няма нищо общо с текущото досие, но е известна на вашия човек, така ли?
— Да. Известна му е. Да речем, че той е присъствал там. Той би ли я помнил?
— Не и като примамката.
— А като някой от другите двама?
— Да, но само ако предположим, че мишената също я знае или я е научила по време на трансформацията.
— Има и място, от което е била ръководена стратегията и където е била създадена примамката. Ако нашият човек е близо до това място, а наближава и въпросната дата, би ли се почувствал привлечен? Би ли изплувало то в съзнанието му като нещо изключително важно? За него.
— Възможно. Ако е свързано по някакъв начин с истинското място на смъртта, защото там е била родена примамката. Зависи кой е той в момента.
— Да предположим, че е мишената.
— И знае мястото?
— Да. Защото друга част от него е трябвало да го знае.
— Тогава ще го привлича. Това е подсъзнателно влечение.
— Защо?
— Защото иска да убие примамката. Ще убива всичко, което му се изпречи на пътя, но главната му цел ще е примамката. Той самият.
Александър Конклин върна слушалката на мястото й, липсващият крак го болеше, а в мислите му цареше такъв хаос, че трябваше да затвори очи, за да се съсредоточи и да се върне към обичайното си състояние. Беше сбъркал в Париж… на гробището извън Париж. Беше поискал да убие погрешка човек, а истинските причини, поради които трябваше да го направи, се криеха в неговите опити да му обясни. Имаше си работа с луд. Човек, чиито страдания не биха могли да се обяснят в светлината на двайсетгодишен опит, но бяха напълно разбираеми, ако същият човек мисли непрестанно за болката и загубите си, понесен върху безкрайната вълна на насилието и жестокостта…. и всичкото това се израждаше в една безполезност. Всъщност никой не можеше да твърди нищо със сигурност. Нещата не се връзваха със здравия разум. Днес щеше да бъде заловен и убит един Карлос, друг щеше да заеме мястото. Защо направихме всичко това… Дейвид?
Дейвид. Най-сетне произнесох името ти. Едно време бяхме приятели, Дейвид… Делта. Познавах жена ти и децата ти. Понякога пиехме заедно питиетата си и вечеряхме заедно в далечните азиатски станции. Ти беше най-добрият служител на Външно министерство в Далечния изток и всички го знаеха. Ти щеше да бъдеш ключа за новата политика, крайъгълния камък. И тогава стана това. Смърт, дошла от небето в Меконг… Ти се промени, Дейвид. Всички ние понесохме загуби, но само ти единствен се превърна в Делта. В „Медуза“. Не те познавах чак толкова отблизо — една или две съвместни вечери не правят хората първи приятели — но малко от нас се превърнаха в зверове. Но ти се превърна, Делта.
А сега трябва да умреш. Никой повече не може да си позволи да те остави жив. Никой от нас.
— Остави ни насаме, ако обичаш — каза генерал Вилие на секретаря си, като седна срещу Мари Сен-Жак в кафенето в Монмартр. Той кимна и се настани на маса на три метра от тяхната; би си тръгнал, но все още беше на пост. Изтощеният старец погледна към Мари.
— Защо настояхте да дойда тук? Той поиска да се махнете от Париж и аз му обещах.
— Да се махна от Париж и въобще да изляза от играта — каза Мари, развълнувана от гледката на изтормозеното лице на стария човек. — Съжалявам. Не исках да бъда за вас поредната неприятност. Чух съобщенията по радиото.
— Пълна измишльотина — отсече Вилие и надигна брендито, което секретарят му бе поръчал. — Три часа в полицията, едва издържах да лъжа така ужасно и да обвинявам друг човек за престъпление, което извърших със собствените си ръце.