— Каква нужда има да го правя?
— Отнася се до неща, свързани непосредствено с „Тредстоун“.
— Ще ви се обадя след малко.
Направи го точно след единайсет секунди, а в следващите две минути директорът изложи в общи линии информацията на департамента.
— Тук няма нищо, което да не ни е известно — каза генералът. — Още от самото начало бе назначен комитет за контрол; на Овалния кабинет бяха предоставяни периодични отчети — почти всяка седмица от официалното започване на операцията. Нашият обект беше съвсем наясно с процедурите, можете да бъдете сигурен в това.
— Държа да бъда сигурен — отвърна служителят от департамента. — Това отнася ли се и до случая в Ню Йорк отпреди седмица? Елиът Стивънс, този майор Уеб и Дейвид Абът? Където обстоятелствата са били, да кажем, леко променени?
— А, значи вие знаете за промените?
— Слушайте, генерале, аз съм шеф на Конс-Оп.
— Да. Вярно… Стивънс не беше женен; останалите разбраха. Най-добре подхождаше грабеж и масово убийство. Решението ни бе одобрено.
— Ясно… Вашият Борн е пристигнал вчера сутринта в Ню Йорк със самолет.
— Знам. Знаем — Конклин и аз. Ние сме приемниците.
— Имате ли връзка с Конклин?
— Последно говорих с него към един по обяд. Нямам запис. Честно казано, той настоя за това.
— Излязъл е от Лангли. Не е оставил телефон, на който може да бъде намерен.
— Това също ми е известно. Не се опитвайте… При цялото ми уважение, кажете на секретаря да стои настрана от тази работа. И вие стойте настрана. Не се бъркайте.
— Вие сте забъркан, генерале. Докарахме тук жената от Канада под дипломатическа закрила.
— За бога, защо?
— Бяхме принудени; тя ни принуди.
— Дръжте я в изолация тогава. Трябва! Тя е наш случай, ние носим отговорност за нея.
— По-добре ще е да обясните какво имате предвид.
— Имаме работа с луд човек. Мултиплицирана шизофрения. Той е подвижен наказателен взвод; може да убие дузина невинни хора с едно-единствено избухване, с една експлозия в главата си и така и няма да разбере защо го е направил.
— Откъде знаете?
— Защото вече е убивал. Онази кланица в Ню Йорк миналата седмица — това е бил той. Убил е Стивънс, Монаха, Уеб — на всичкото отгоре, Уеб — и други двама, за които изобщо не сте чували… Сега ни е ясно. Той не може да носи отговорност, но това нищо не променя. Оставете го на нас. На Конклин.
— Миналата седмица ли? Борн?
— Да. Имаме доказателства. Отпечатъци. Потвърдиха ги във ФБР. Той е бил.
— Вашият човек е оставил отпечатъци?
— Оставил е.
— Не би могъл — каза мъжът от Държавния департамент.
— Какво?
— Бихте ли ми казали как стигнахте до заключението за душевно разстройство? Мултиплицирана шизофрения или там както я нарекохте.
— Конклин е говорил с психиатър — от най-добрите — авторитет по въпросите на пораженията от стреса. Алекс е описал случая, а той е брутален. Лекарят е потвърдил подозренията ни, подозренията на Конклин, ако трябва да сме точни.
— Потвърдил ли ги е? — попита шокирано директорът.
— Да.
— Въз основа на това, което е казал Конклин? Или това, което си въобразява, че знае.
— Няма друго обяснение. Оставете го на нас. Той е наш проблем.
— Вие сте пълен глупак, генерале. Защо не се занимавате с банките за информация или с къде по-елементарната артилерия?
— Обиждате ме.
— Обиждайте се колкото си щете. Ако сте направили това, което предполагам, може да не ви остане друго освен да съжалявате.
— Бихте ли обяснили — каза Крофорд рязко.
— Имате работа не с душевно болен човек или с луд, или някакъв страдащ от каквато и да е скапана мултиплицирана шизофрения, за която се съмнявам, че знаете нещо повече от мен самия. Имате работа с човек, страдащ от амнезия, човек, който цели шест месеца се опитва да разбере кой е и откъде е дошъл. А от лентата, която имаме тук, разбрахме, че се е опитал да ви каже — поне на Конклин, но Конклин изобщо не е пожелал да го изслуша. Никой от вас не е пожелал да го изслуша… Изпратили сте човек в най-дълбока нелегалност за три години — три години — за да издърпа Карлос, и когато стратегията ви се е провалила, сте предположили най-лошото.
— Амнезия ли?… Бъркате нещо. Аз разговарях с Конклин, той го е изслушал. Вие не разбирате; ние и двамата познавахме…
— Не искам да чувам името му! — прекъсна го директорът.