Пуснете ме! Аз съм тук! Трябва да ме пуснете! Не разбирате ли?
АЗ СЪМ ВЪТРЕ!
Вълна от образи премина пред очите му, пронизващи звуци връхлетяха слуха му. В слепоочията му се настани остра пулсираща болка. Намираше се в тъмна стая — онази стая — наблюдаваше екрани и виждаше други вътрешни образи, които се появяваха и изчезваха в бърза последователност, почти неразличими един от друг.
Кой е този? Бързо! Много се забави! Вече си мъртъв. Къде се намира тази улица? Какво означава тя за тебе? С кого се срещаш тук? Какво? Добре. Опростявай максимално; говори колкото се може по-малко. Ето ти един списък от осем имена. Кои са свръзките? Бързо! Ето ти друг. Методите на подобни убийства. Кои са твои?… Не, не, не! Делта може да направи това, не Каин. Ти не си Делта, ти си ти! Ти си Каин. Ти си мъж на име Борн. Джейсън Борн! Сбърка. Опитай отново. Съсредоточи се! Забрави всичко останало. Изтрий миналото. То не съществува за теб. Ти си единствено това, което си тук, което си станал тук!
О, боже. Мари беше казала същото.
Възможно е просто да си припомняш какво ти е било казвано. Много пъти и отново, и отново. Докато накрая не е останало нищо друго… Неща, които са ти били втълпявани… но които не можеш да изживееш отново в съзнанието си… защото не ти принадлежат.
Потта се стичаше по лицето му, пареше очите му. Заби пръсти в китката си и се опита да прогони от съзнанието си болката, звуците и светлинните взривове. Беше писал на Карлос, че се връща за скрити документи, които щяха да са… „последна вратичка“. Тогава не обърна внимание на фразата и почти не се замисли над нея, защото търсеше по-силна причина, за да отиде в Ню Йорк. Но инстинктът му подсказа да я остави; тя беше част от него… по някакъв начин. Сега разбираше. Неговата самоличност се намираше в тази къща. Неговата самоличност. И той трябваше да я открие, независимо дали Карлос щеше да дойде, или не. Трябваше!
Изведнъж го връхлетя страхотна лудост! Той разтърси силно напред-назад глава и се опита да овладее силния порив и да заглуши писъците, завладели пространството наоколо му — писъци, които бяха негови, с неговия глас. Забрави Карлос. Забрави клопката. Влез в тази къща! То беше там — началото!
Стига!
Иронията бе невероятна. В тази къща нямаше последна защита за него, само последно облекчение. А то губеше всякакъв смисъл без Карлос. Тези, които го преследваха, го знаеха, но не ги интересуваше; те искаха да го убият заради това. Но той беше толкова близо… трябваше да го намери. То беше там.
Борн вдигна поглед; дългокосият шофьор го наблюдаваше в огледалото за обратно виждане.
— Мигрена — каза Джейсън нелюбезно. — Завийте по тази пресечка и карайте по нея. Малко съм подранил. Ще ви кажа къде да ме оставите.
— Както заповядате, мистър. Нали си плащате.
Сега къщата от кафяв камък се намираше точно пред тях, но я подминаха бързо при едно внезапно раздвижване в задръстването. Борн се обърна и я погледна през задния прозорец. Обхваналото го чувство отслабна, звуците и виденията, породени от паниката, заглъхнаха; остана само болката, но и тя щеше да изчезне, знаеше го. Последните няколко минути бяха необикновени. Важните за него неща се бяха разклатили, влечението беше изместило разума, зовът на непознатото беше толкова силен, че за миг той загуби контрол над себе си. Не можеше да позволи да се повтори; клопката беше всичко за него. Трябваше да види отново тази къща; трябваше да я разгледа. Имаше на разположение цял ден, за да изпипа стратегията и тактиката си за през нощта. Сега вече трябваше да прецени обстоятелствата по-спокойно за втори път. През деня щяха да дойдат и други хора, за да направят и те преценка отблизо. Хамелеонът в него щеше да има работа.