— Не мога да забърквам Агенцията!
— Мен също няма да ме забърквате.
— Тези хора трябва да се махнат оттам! Казвам ви… — Конклин млъкна, защото погледът му се прикова отсреща на улицата около кафявата къща и той се парализира. По бетонните стъпала се беше изкачил висок мъж в черно палто; обърна се и застана неподвижно пред отворената врата. Беше Крофорд. Какво правеше? Какво правеше той там? Беше си загубил ума; не беше с всичкия си! Там той представляваше неподвижна мишена; можеше да съсипе клопката!
— Конклин? Конклин?… — Гласът заглъхна, защото мъжът от ЦРУ затвори телефона.
Конклин се обърна към набития мъж, застанал на два метра от близкия прозорец. В огромната ръка на мъжа имаше пушка с телескопичен мерник. Алекс не знаеше името му, но не му и трябваше; беше патил достатъчно, за да не се занимава с подобни дреболии.
— Виждаш ли онзи там с черното палто, дето е застанал пред вратата? — попита.
— Виждам го. Но той не е онзи, когото търсим. Много е стар.
— Слез долу и му кажи, че тук има един сакат, който иска да го види.
Борн излезе от оказиона за дрехи на Трето Авеню и спря пред мръсната витрина, за да прецени това, на което бе заприличал. Щеше да свърши работа; всичко беше както трябва. Черната вълнена шапка слизаше до средата на челото му; измачканото и покрито с кръпки военно яке беше няколко размера по-голямо от необходимото; червената фланелена риза, широките панталони в цвят каки и тежките работни обувки с дебели гумени подметки и кръгли бомбета допълваха картината. Трябваше само да намери подходящата за облеклото походка. Походка на силен и тромав мъж, чието тяло е започнало да усеща влиянието на времето и физическото напрежение и чието съзнание възприема неизбежността на всекидневната тежка физическа работа и намира утеха и награда в кутията бира в края на изтощителния ден.
Щеше да открие тази походка; беше я използвал и преди. Някъде. Но преди да се разрови в представите си, трябваше да се обади по телефона; беше съзрял будка в началото на улицата, а вътре на металната полица имаше и завързан с верига захабен телефонен указател. Тръгна, краката му автоматично се сковаха, стъпалата оказваха върху тротоара по-голям натиск, ръцете лежаха тежко в джобовете, пръстите бяха леко разделени един от друг; изкривени от дългогодишна работа. Тъповатото изражение на лицето щеше да се появи по-късно. Не сега.
— Белкинс, Транспорт и складиране — обяви оператор някъде в Бронкс.
— Казвам се Джонсън — изрече Джейсън търпеливо, но любезно. — Боя се, че имам един малък проблем, но се надявам, че вие ще можете да ми помогнете.
— Ще се опитам, сър. За какво става въпрос?
— Тъкмо отивах в къщата на един мой приятел на Седемдесет и първа улица — той наскоро почина. Съжалявам, че го казвам, но исках да си взема нещо, което му бях дал на заем. Когато пристигнах там, видях, че вашият фургон е застанал отпред. Положението е много неприятно и аз мисля, че вашите хора могат да натоварят и моята собственост. Има ли там някой, с когото бих могъл да говоря?
— Можете да говорите с диспечера, сър.
— Бихте ли ми дали името му, ако обичате.
— Какво?
— Името му.
— Разбира се. Мърей. Мърей Шумак. Ще ви свържа.
Последваха две прещраквания и дълго жужене.
— Шумак.
— Мистър Шумак?
— Аз съм.
Борн повтори трогателната си история.
— Бих могъл, разбира се, да взема писмо от своя адвокат, но въпросният предмет няма никаква или почти никаква стойност…
— Какъв е той?
— Една въдица. Не е скъпа, но е с много хубава стара макара, от тези, които не заяждат през пет минути.
— А, да, разбирам ви. Аз ходя за риба на Шипшийд Бей. Вече не се правят макари като едновремешните. Май има нещо в сплавите.
— Изглежда сте прав, мистър Шумак. Знам в кой килер я държеше моя приятел.
— Боже, що за проблем, една въдица. Качете се горе и потърсете Дъган, той ръководи работата там. Кажете му, че съм ви разрешил лично да си я вземете, но ще трябва да се подпишете. Ако нещо се опъне, предайте му да излезе и да ми позвъни; там телефонът вече е изключен.
— Мистър Дъган, казахте. Много ви благодаря, мистър Шумак.
— Господи, тук днес е истинска лудница.
— Моля?
— Нищо. Някакъв нещастник ни казва да се махаме оттам. Работата нямало да избяга, надницата била сигурна. Представяте ли си?
Карлос. Да, Джейсън си представяше.
— Трудно ми е да си представя, мистър Шумак.
— Приятен риболов — каза човекът на Белкинс.
Борн тръгна по Седемнайсета улица на запад към Лексингтън Авеню. След три пресечки намери онова, което търсеше — магазин за стоки на Военноморските сили. Влезе.